Пъстра броеничка
Клуб "Вдъхновение" представя творчеството на Цветанка Бъчева от Кюстендил
Името ми е Цветанка Бъчева и съм родена в Кюстендил, но от дълги години живея в Перник. Завършила съм Висшия икономически институт в София. Публикувам в периодичния печат свои разкази и детски стихове. Имам една книга със стихове за възрастни „Люлякова пролет” и един сборник с авторски епиграми, афоризми и сентенции – за мъдростта им без претенции.
Пиша главно детски стихове, подходящи за предучилищна до начална възраст. На децата са посветени и останалите ми пет книжки с поезия: „Пъстра броеничка”, „Букет за мама”, „Веселушки-непослушки”, „Вятърко, поспри” и „Врабчовци”.
ЗАРЪКА
На моя внук
Не стъпвай върху падналото цвете,
и паднало то пак е цвят!
Стремиш се винаги към върховете,
но не забравяй земния си свят!
И извор малък в планината
щом видиш, че бълбука сам,
пътечка направи му до реката –
водите си да влее там!
На птичката що мъчи се да литне,
ти помогни с приятелска ръка,
тревичката напролет дето никне
не мачкай грубо със крака!
На стария човек животът е пустиня,
ти извор животворен му бъди!
А майка си като светиня
пази от зло и от беди!
СБОГУВАНЕ С ДУНАВ
Край теб обичах вечер да приседна
в прохладата на тихия зефир,
когато слънцето със ласката последна
запалваше огньове в хладната ти шир.
И плъзваше по къдрите ти пламнала пътека,
примамлива, с попътни ветрове,
и тръгвах аз с мечтите си далеко
към приказни незнайни брегове.
По талвега ти пламнал аз отново чезна,
вълните пак протягат мамещия път,
но в блясъка прозирам непозната бездна –
и търся вече по-уютен кът.
ДЕТСТВО
Потропваш си, козичке, закачливо
с копитцата по моя гръб,
а знаеш ли, че детството ми живо
извикваш тук, под стария ни дъб?
И ето го, развяло руса плетка –
заплетена узряла ръж,
в торбичка малка с царевична питка,
през клоните долита изведнъж.
И припва със крачетата си боси,
подръпва старата коза,
под мишницата книжчицата носи
със приказки във вехтичка торба.
И бляскат, бляскат езерцата сини
във радостния детски взор.
Как пречите ми, вий, стени-години,
да загреба от техния простор.
А ти лудувай, пак лудувай по гърба ми
и спомена отколешен върни,
за миг да преживея само
това вълшебство от незабравими дни!
ОМАЙНИЧЕ
Омайничето в моите коси
тогава ти видя ли?
То грабна лъч от твоите очи
и с него ме погали.
Изтръпнала, смутена аз видях
очите ти засмени.
Пламтяха огънчета в тях
от нежността огрени.
И грабна ме внезапно любовта
тъй чакана, желана.
Тогава най-щастливата жена
до тебе там застана.
Ръка в ръка вървеше с мен,
щастливи дните бяха.
И чувствата до този ден
от бури оцеляха.
НОВОТО ЗЪБЧЕ
Едно зъбче горно
как ми се разклати!
Мястото е спорно,
/то ще си изпати/,
че пониква ново –
остричко и здраво.
С теб какво да правя,
зъбченце болнаво?
Ти си си виновно:
с мене не растеше,
и да дъвчеш вече,
май че те мързеше!
НЕ СИ ОТИВАЙ
Свири и не заспивай,
ти, весело щурче!
Свири, не си отивай,
ти, пеещо звънче!
Че лятото чудесно
ще тръгне с теб напът.
Деца и птичи песни
след теб ще замълчат.
Свири, свири неспирно
и времето задръж,
че детството немирно
ще литне изведнъж.
Свири и не заспивай,
нощта е будна вън!
Щурче, не си отивай,
люлей ме в своя звън!
БАБА МАРТА
Бабо Марто среброкоса,
ти май много се ядоса,
че от брат си февруари
само снегове завари?
И до храстите бодливи
посади иглики диви,
а до тях и теменужки –
да ухаят, да са дружки.
На синчеца за другарче
бодна жълто минзухарче,
а над угарите сиви
метна халища красиви.
Мартенички не забрави
за децата – да са здрави.
Бабо Марто, ти добричка,
как се справи сам-самичка?
ЖАБЕШКИ КОНЦЕРТ
Там, под мостчето в реката
жабешки оркестър квака.
Квакат жабки и жабоци,
тичат, бягат на подскоци.
Топличка е тук водата,
Слънчо грее над реката.
И се носи глъч и квак,
ех, че щурав жабуняк!
Кой от кой е по-юнак,
та по-силно квака – квак!
Нямат тъпани, тромбони,
нито флейти, саксофони.
Вдигат шум до небесата
и се спират тук децата.
Те ги слушат и се смеят –
мислят, че с оркестър пеят.
ГРАОВСКО ДЕВОЙЧЕ
Я запей ми Бойке,
малка песнопойке,
граовските песни
игриви, чудесни!
От баба дочути,
по света прочути.
Пей и ги припявай!
Литаче развявай!
Шарките му греят
жълти и червени.
Пендарки се люлеят
над очи засмени.
Пей, танцувай, Бойче,
граовско девойче!
Славеят надпявай
и не му се давай!
МАМА
Искам да те гушна, мамо!
Мъничко съм уморен!
Със глава на твойто рамо,
аз се чувствам тъй блажен.
Ще те стисна със ръчички
и с крачетата си две.
Най-обичам те от всички!
Милвам твоите ръце!
Ти си най-добрата, мамо!
Няма друга като теб.
Ще съм благодарен само
да си винаги край мен!
КОЙ, КОЙ, КОЙ…
Кой ме гали по лицето?
Кой размята ми палтето?
Кой шуми из дървесата
и приглася на гората?
Кой разнася семенцата
на тревите и цветята
и посява ги в полята
да поникнат това лято?
Кой довява пролетта?
Кой ли клоните люлее,
гдето пойна птичка пее?
Кой житата разлюлява,
дърветата оплодява?
Кой отвява есента
с пожълтелите листа?
Кой довява студовете?
Кой разнася снеговете?
Кой рисува по стъклата
зимен образ на цветята?
Кой, кой, кой?...
Вятърко, приятел мой,
нямаш ли покой?
