“Aqua” ПЕЙЗАЖ С МИНЕРАЛНА ВОДА

Клуб "Вдъхновение" представя творчеството на Ирина Александрова

Ирина Александрова е филолог по образование, по професия – журналист. Член на УС на Съюза на свободните писатели, една то основателките на Дамски литературен салон „Евгения Марс”. Автор на 11 книги, девет от които са стихосбирки. Двукратен носител на наградата за литература „Народни будители” – за стихосбирката „Фантомна детелина” и за цялостно творчество, „Сребърен ритон” от Министерството на културата за принос в развитието на българската култура, две награди на Международния конкурс за поезия „Мелнишки вечери”, награда на аннонимен републикански конкурс на екологична тема, награда от конкурс за любовна лирика по Интернет и други. За разлика от много други поетеси, Ирина не се вдъхновява от любовни преживявания за стихотворенията си. Тя се вълнува от социалните теми и от екологичните проблеми. Може би затова и темата за водата й е толкова близка – представя я в цикъла “Aqua”.

РАЗГОВОР С ВОДАТА

Самотна бях.
Седях на пясъка крайбрежен
и слушах, как вълните нежно
ми шушнат своя поздрав плах.
И аз „Здравейте!” им шептях.
Отдавна знам:
три четвърти от мене е вода.
Тя в мен се плиска в радост и в беда.
Тя ми разказва приказки за динозаври,
за мъдростта на древните кентаври,
за мачтите, развели черен флаг,
за корабни отломъци върху замислен бряг...
„Аз помня всичко!” шепне ми водата.
„А с теб роднини сме – познати-непознати.
Каквото ми разкажеш, аз ще го запомня.
Ще го повтарям – ехо сред каменоломна...”
„Тогава слушай!” аз прошепнах с нетърпение.
И й прочетох моите стихотворения...

ПЕЙЗАЖ С МИНЕРАЛНА ВОДА

Вода течеше от тръбата –
и пара вдигаше водата.
А пъстрееха есенно чергите
под дървета, от гняв начумерени.
Нови черги водата послушно переше...
Ах, защо не изпра и душите ни грешни?
Минерална вода – подарък от Бога.
(А пък той от високото гледа ни строго).
Дар за жаден и болен, водата тече и не спира...
Но изпира на ромите чергите. И покорно умира.

ОСКЪРБЕНА

Пръстта разтваря свойте длани щедро –
и ражда извор. Той бълбука ведро
наивен, доверчив като децата –
и весели крачета в него шляпат.
А после става ручейче – змия между тревата.
Тече към свойто бъдеще – реката.
А тя, от възрастта си помъдряла,
го приютява в пяната си бяла.
Сред камъни се вихри, скача, пее.
Над радостта й бодра засмяно слънце грее.

А после изведнъж – бетон, стени, канали...
Водата търси изход да бяга – но едва ли...
В покорен роб превръщат я, натикват я в тръбите.
С прекършен блян за връщане я впускат в бяг транзитен.
През филтри я прецеждат – пленена, оскърбена –
и хлор, и химикали я карат да поеме.
С открадната целебност, със структура взривена
от моя кран потича – и пълни мойте вени.

Дали вреда ми носи? Но полза, зная – никаква.
„Не те харесвам!” често с обида й подвиквам.
Виновна – но невинна... И капе изречение:
„Вода съм – всичко помня. Очаквай наводнение!”

ЖАЖДА

Умира бедуин в пустинята.
Небето е безумно синьо
и чака облак от години...

Ридае тялото му за вода –
но от водата няма и следа.
Езикът сух боли. Беда, беда!

Умира бедуин от жажда.
Миражи мозъкът угасващ ражда.
И вече ангелите милостиво го обграждат...

Роптае бедуинът: „Смъртта ми е безславна!”
Пустинята немее – безводна, жълта, равна...
... А в кухнята ми кранът капе тъй отдавна!

КАП...КАП...

Делникът с чехли протрити край мене прошляпа.
Сред разсипията вкъщи и кранът даже прокапа.
Капе досадно. Капе злобно и монотонно.
Ушите запушвам – но звуците ме догонват.
Пирони в мозъка някой забива.
Нервите жули с остра коприва.
Хаос в душата развихря с ръста на боабаб.
А кранът си капе: кап... кап...
Капе жестоко – на спомен за грешка фатална прилича.
А съвестта ми от тъмния ъгъл страхливо наднича.
Да бях отминала... Не, да бях протегнала длан...
Да бях се вързала с най-яки канапи...
Да бях превърнала душата си в барабан...
А кранът все капе. Все капе.
Но ето – някой най-после в банята влезе
и магия технична над мивката спретна.
Усмивка от мене и думи любезни.
И радост в душата ми ярко просветна.
Най-после е тихо. Кранът замлъкна най-после.
Вече не трябва да гълтам на спомена лютия хап...
Само ехо от съвест нарядко ми идва на гости.
Тогава кранът в душата прокапна: кап... кап...

ДЪЖД

И рукна дъжд.
Небето се продъни.
Денът, от жега още сънен,
се съживи, раздвижи се нашир и длъж.
Изгряха мокрите чадърени слънца,
а фасове подмятаха реки върху паважа.
Колите плуваха в пороя с бавна важност,
в пръстта се будеха зрънца и семенца.
Стояхме под спасителен балкон.
До мен – рус мъж с подгизнал панталон.
Над нас одеялото си сиво Господ късаше разсърдено
и тъпана си биеше немилосърдно.
Преглъщахме виновно капките – или сълзите? –
и чакахме пороят да утихне.
Но изведнъж младежът рус до мене
събу обувките си, хукна бос по локвите.
Дъждовен стих в дъждовната поема?
Дъждовен час в дъждовния колоквиум?
Фонтани пръски скриха този бяг победен,
но после - ето го! – от покрив скача той на покрив.
Обхваната от странен порив,
събух обувките си – да го следвам.
Но – Боже мой, студено е и мокро!
Обух се пак. И гледах мълчаливо:
младежът вече тичаше сред облаците сиви,
а бялата му риза ни даваше надежда...
И ето – вече слънцето проглежда.

СУША

Отново Господ не ни дава дъжд.
Наказва ни с горещини и облаците гони.
Пръстта е изгоряла и напукана –
цепнатините черни гълтат
дървета, храсти и цветя.
Сред тях подтичваме –
с маркучите си хилави и жалки.
Очакваме страхливо
и нас да ни погълне чернотата.

Изложба на японско изкуство

Поройни капки косо
пространството на ленти режат.
Танцуват локвите край моста,
поемат ги и хищно ги поглъщат.
И вече чакат нова порция
вода и светлина.
Реката Шин Охаши
гостоприемно своите обятия разтваря...
(Тъй богомолки гълтат своите съпрузи!)
Любовна среща на вода с вода...
А четката на Андро Хирошиго
им завидя и ги запомни
(при свойто сливане с платното
преди три столетия).
Вода и светлина.
И завистлива четка.
Отново и отново
вода и светлина.

РИБОЛОВ

Небето преобърнато в краката ни.
Измити отражения на сенки и дървета.
Животът хлъзгав и недвидим
под сънните плисета на вълните.
Свистене на леска. Очакване. И сухи празни кофи.
В краката ни се плиска търпеливо
небето преобърнато –
и върху бирената пяна на облаците
се носи златна ладия –
листо на подранила есенна топола.

Свиждане край кладенец

Душата бистра на водата –
на кладенец забравен глъбината.
Ведрото – хладна длан добра,
предлага ми
най-вкусната вода.
Сред кръговете сребърни –
ръка позната.
Сред бръчки – пръстенче.
На баба ми ръката!
Навеждам се
да я целуна бързо –
но кладенецът пак заскърца,
ведрото стрелна се надолу –
и
се скри в дълбокото
сред моя вик.
Тогава между нас
застана тишината.
Разделя ни водата.
Разделя ни земята...
Но, с благодарност за мига,
си казвам:
на мойте внуци
как ще се показвам?
Ще видят някой ден те,
отразена, мойта длан,
на умивалника си в капещия кран.

Грижи в небесния дом

Господ изпра белите облаци,
на хоризонта ги просна.
Даде заръки на вятъра.
После започна да мие звездите
в небесен гевгир.
„Дъжд!” засмя се гората.
Господ развърза пояса си –
дъгата –
и уморено полегна.
Беше му хубаво.
А и на нас.

ЛОКВИ

Светът от бял и пухкав стана черен.
Пристъпвам бавно върху мокър плюш.
Разходката ми се превърна в бреме...
Защото ми протекоха ботушите.

Коварни врагове са ледените локви.
Градът е лоша снимка без ретуш.
Тъга бодлива в моето сърце е скокнала...
Предадоха ме старите ботуши!

За гробища и болести си спомних.
Сълзите ми се борят с грим и туш.
Къде е на депресията коренът?
Причината за всичко са ботушите.

Нанейде литнаха и помисли бунтарски,
и грижи негативни в стил „пазарски”,
мечтите ми амурни сред вятър януарски,
проблемите месарски и готварски,
и политическите страсти... Сред въпроса въпиющ:
къде ли е ателието обущарско?
Защото ми протекоха ботушите.

Вместо предупреждение

Над Фокушима залезът в кърви умира.
Ужасените чайки във вълните черни се взират
и отлитат от страх, отлитат от безднадежност...
Риби безоки плуват в морето, от погнуса наежено.
По дъното тичат мутантите – раковини.
Викат: „Далече, далече от Фокушима!”
Медузи отровна пихтия пръскат отчаяно.
Хайверът на рибите пълен е с цезий.
Луната – свидетел на страшните тайни –
на облака мрачен увисва обесена.

НАВОДНЕНИЕ

Баба Катя няколко седмици живее на покрива.
Дебела жилетка, чували найлонови върху роклята й.
Баба Катя пази грижливо пламъче в грубите шепи.
„Бащице Амур, защо ни наказваш?” тя тихо прошепва.
„Защо ни заля тъй жестоко, защо ни отне и реколтата?”
Покривът мокър и хлъзгав е. На Карлсон е в ролята.
Баба Катя си казва молитвата, слиза в таванската стая.
Там бялата нейна козичка живее в мокрия рай.
Тихо блейва за поздрав, дъвче морков, за зимата скътан.
Старицата тихо въздиша, глътка водка гаврътва.
„Кой е виновен?” тя пита отчаяно звездите над покрива.
Дъждецът предзимен с хлъзгава влага лицето й мокри.
Плискат вълните край нея, шушнат отговора отровен:
„Водата си отмъщава. Вие, хората, сте виновни!”

Всички заедно! – призив цяла Русия опасва.
Помощ от всеки – рецептата при опасност.
Милиони рубли, събрани от залък оскъден.
Протегнати длани към всеки, на бездомност осъден.
Две хиляди селища до керемидите са заляти.
Амур бавно се дръпва – но хората зъзнат от страшния вятър...
А вярата тихо в сърцата им грее –
Русия протяга ръка, тя е добрата им фея...

Водата и в Мексико лишава от жилища хората.
В Америка също така е. А и в Япония.
Опасността все по-страшна е. Опасност за всички.
Изходът в нас се е скрил. Но отговора все още сричаме.
А Светла, Мария, Виктория се пръскат с дезодоранти.
А Иванов и Рубльов, Леви и Дел Кампо
карат стари коли – и даже трабанти.
Бълват комини в небето отровните газове...
Природата гневна е – и ни наказва.

Баба Катя плаче на покрива и задава въпроси съдбовни.
А вълните ядно й шепнат: „Вие, хората, сте виновни!”