Във вихъра за свободата

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Маргерита Сидерова

Това е моят поетичен поклон пред делото на Васил Левски- най-светлата личност
в нашето националноосвободително движение, както и художествения вариант на легендата за мартеницата свързана с Основаването на българската държава.
Тези мои литературни произведения съм създала за сцена, за рецитация на фона на подходящ филмов материал и считам, че не само като четиво в книги, вестници и списания, но и на артистична трибуна биха повдигнали духа, самочувствието и националното съзнание на всички българи.

(откъс)

Пет века гнет и робство! Пет кървави
столетия насилие, народе мой!
Как няма да се преклониш пред подвига
чутовен на борците!
Когато те изгаря болка, а свободата чука
как няма да изтичаш ,да й кажеш:
„Ох, ела! Постой!“
Как няма да си дадеш за нея хляба и живота?!

Велика бран родена в още по-велико време!
За нея искате да ви разкажа..,как ни пална
и в вихъра ни завъртя,
как ни понесе на живот и смърт със братята
руснаци на едно и също стреме,
за да я има днес България,
да заживеем всички в мир, на свобода!

Бе на разсъмване срещу 15-и юни.
Къщата ни се разтресе от гърмежи.
Скочих и през дворовете едва
на Дунава се спрях.
Духаше вятър и реката от шрапнелите кипеше,
а в полумрака отдалеч долиташе
викът на турците: „Алла-ах“

Безкрайна ми се видя тази нощ,
а на сутринта Свищов-неузнаваем.
По улиците тичат хора и шепнат,
че русите са във града .
Тук там се мерне турчин и заснове
като замаян,
а каймакаминът още в зори поел
нанякъде с кола.

Голяма радост беше. Неописуемо вълнение.
Печахи пити за войниците

и меховете пълнеха с вода.
Нали момчетата, горките,са останали без сили,
да ги нахраним , да им благодарим
от сърце и от душа !

Градът разцъфна като приказна градина.
От стрехи и чардаци се залюляха знамена.
По улиците- хора , не можеш се размина
и всички в празнична премяна
и всички с цветя и зеленина.

Пристигнаха най-после и руснаците-
отбор юнаци.
Спуснаха се към тях хората, ронеха сълзи.
Прегръщаха ги, а децата мятаха калпаци
и всеки искаше да ги целуне
и всеки искаше да ги благослови.
В следващите дни и седмици бе
едно опиянение...
Свободни ?! И как ще живеем отсега?
Даже се създаде влечатление,
че е приключила войната,
а руснаците се радваха като деца.

С един от тях отидохме да се разходим
край реката.
Cтрояха мост на понтони от желязо и дърво.
А Олег виждайки как благоговейно гледам
към скалата
на убитите ми рече само: „Дано да бъде за добро!“

С болка ми нарисува страшната картина:
Понтони плъзнали по цялата река
Снарядите за миг ги покосявали
по двайсетина

а те повтаряли cамо : Hапред, братя! и „Ура-а! „

Височините край Свищов били арена
на ожесточена битка.
Прехвърляли орлите стръмните скали
и срещу врага – със щик.
А Дунав влачела ранените не можещи
за помощ да извикат,
и нямало, нямало кой да ги спаси.

След три денонощия се занизаха
нови войници.
Пристигна сам царят и от къщата на Алеко
ги наблюдаваше с бинокъл в ръка.
Дръннаха обозите на Червения кръст
и кавалерията в стройни редици.
Заехтя калдъръма : Към Шипка!
Cрещу султанската войска !

Излезе тогава прочутият, храбрият
капитан Райчо Николов
и залюля факела: „Има ли патриоти
в освободения град?“
За свободата на България с Сюлеймана
да се приборят.
Да няма кланета и палежи и всички
да се успокоят.

Как няма да кипне кръвта ти когато
свободата те вика?!
Здраво дръж пушката! Цели точно
и ако трябва удряй със щик!
Цяла Тракия стенеше...Бежанци
на кервани пристигаха.
Кой ще ги брани от бесните
в критичния миг?

О, Шипка! Ти бе свидетелка
на най-отчаяния бой,
на най-главоломната победа!
При тебе беше болката, надеждата
на целия ни мъченик народ.
За турците ние бяхме колко ?-
само една шепа момчета,
Но да отворим вратата на прохода?- не!-
По скоро смърт от куршум, или нож!

А ордите лазеха. Как се извиваха на талази.
Връхлитат в атака!..Още една...и пак
огън и дим...
Канарите заехтяха от артилерийски снаряди.
„Аллах ще ни пази-и !“
крещят турците и като скакалци скачат
нагоре един по един.

„Братя, от вас зависи сега дали България
ще бъде свободна.
Не оставяйте ключа на спасението
в освирепели ръце!
Дръжте се! Помощ иде братя!
Долу робията вековна!
Врагът е ловък, но няма дръзновеното ви сърце.“

Така ни развълнува..винаги откровения
с нас генерал Столетов.
Трябваше да удържим стихията
до последната си капка кръв.
А огненият обръч се стесняваше..стесняваше..
Да имахме поне вода в дерето..
а то изнемощяли мислехме, че ни очаква
само смърт.

Три дни изгаряхме във напрежение..
върховно..- цяла вечност..
Атака след атака ги отбивахме и пак прииждат..
„Не-е! Назад!“
Няма патрони, няма гранати..
Праведно ли е, или грешно
грабнахме телата: „Поганци, дано
поне телата на убитите ви спрат!“

Небето да се бе разтворило
тъй нямаше да ревнат в суеверен ужас.
„Аллах наказва-а! И мъртвите възкръсват,
за да отмъстят!“
Но огънят във гръб ги стресваше
и озверели те отново в щурм се спущат..
Да можехме да ги съборим с камъни!
Поне още малко да се задържат!

С затаен дъх чакахме развръзката
на кървавата драма..
последното и неизбежно счепкване с врага.
Няколко крачки още.. и цялата ни равнина
ще бъде в кръв заляна.
Изведнъж.. отекна вик: „Ура-а!
Победа над смъртта!“
Такава радост ни обзе! Такова опиянение!
„Победа братя!
Генерал Радецки прегражда турската вълна!“
Усетихме едва тогава колко сме омаломощени.
Само още един щурм.. и край !
Да няма повече война.

Така си мислехме, но още колко жертви
паднаха до края на войната.
По всяко време черкези и башибузуци
ни нападаха във тил.
Отдъхнахме едва когато се разчу,че Плевен
е превзет след дългата блокада.
Империята агонизираше.
Провалът й на Шипка и Плевен
я беше съкрушил.

Но набезите и палежите в селата продължиха.
Имахме нови пушки срещу въоръжения низам.
Дойде един ден вест, че генерал Скобелев пристига
и всички скочихме- ще има бой значи
във крепостта на турския султан.

Трябваше да атакуваме военния обект
във Шейново укрепен от турците изкусно.
Предстоеше ни със артилерията
да прехвърлим непроходимия Балкан.
А проходът при село Химитли, по който
и през лятото бе трудно да се спуснем
зееше във преспи като кратер на вулкан.

Препятствието ни се стори непреодолимо,
но нямахме друг изход.
Хлъзнахме се и се запремятахме надолу..
пък, ако имаме късмет..
Някои опълченци се контузиха
и простенваха до нас тихо,
но в бездната не паднахме.
А под снега навсякъде бе лед.

Атаката започна с гръмкото „ура“
на стрелковите батальони.
Редутите отвърнаха с убийствен огън,
но нашите се втурнаха напред.
Бяха успели вече да завземат
и баирите по склона,
когато изневиделица изскочи турска
кавалерия и разстрои бойния им ред.

Спуснаха се тогава две сотни казаци
по нареждане на генерала
и 6-та опълченска полетя
след своя командир,
а ние в трескаво очакване се взирахме,
дали дружината ни е успяла
да заблуди противника?
Но, пак щурм и .. пътя се окървави.

Енергичен и находчив генерал Скобелев
лавираше умело.
Засили ли се огънят – веднага подкрепления
за челния отряд
и нито снарядите, нито упорството на турците
ни спря тъй както бяхме полетели
дори през труповете на убитите
със песен на уста.

Когато те запали ентусиазъм, страх
може ли да те опари?!
Не се живее, мислехме, без чест и право,
без идеали и без свобода.
Затова се хвърлихме в атаката
с единствената цел да ни признаят,
че сме прави.
Дори и турчинът разбра, че не желаем
да му проливаме кръвта.

Щом съобщихме, че лагерът е обграден
и път за отстъпление няма
пашата капитулира.Десетки хиляди войници
с оръдията се предадоха във плен.
Опората на турската войска бе повалена,
а пътят на братушките към Сан Стефано
- обезопасен.

Но схватката с врага не беше свършила.
Очакваха ни още изненади.
Разузнавачите донесоха, че в Котел
и околността му има безчислен башибузук.
Кръстосвали на шайки, палели и колели
и стари и млади.
Как няма да се хвърлим срещу тях
пак с яростен юмрук?

Помня, валеше като из ведро.
А неприятелят и ден и нощ ни сюрпризира..
Скрие се в горичката

и приближи ли някой от нашите – край.
В един миг сам главнокомандващият
яхнал кон полетя на бойно венчило
и... падна...Ех, командире, не успяхме
да ти кажем „сполай!“

Сблъсъкът ни със врага бе ежедневен.
Човек понякога в предсмъртния си час
е най-жесток.
Примирието беше вече сключено,
всеобщият възторг безмерен
и въпреки това башибозукът вадеше
срещу ни нож.

19-ти Февруари
_____________________________

Защо днешния скръбен ден с празник
почитаме?-
За да честваме делото и смъртта на
националния ни герой ?
Да възродим дръзновения дух
и негови потомци да се наричаме !
Да си спомним, българи,
какво е направил за нас той !

Дори в този ден небето мрачно
да ни залее със сълзи
и в траурна пелена да обвие
вледенената ни земя,
да възкресим човека скромен
наричан дякона Левски !
Да си представим как е тръгнал
в бурята за свобода !

Как е обикалял села и градчета,
за да пробуди приспания ни народ,
как в студ и във пек е събирал
старци и млади момчета,
за да ги убеди, че без свобода
няма щастие и живот.

Да заклеймим предателя „Юда“,
който не трепна срещу него да вдигне ръка
и в съюз с поробителя да потопи
в грях и заблуда
своята невежа, алчна и подла душа.

Нека със себеотрицанието и мъдростта
на дякона Левски
и чрез спомена за героите от Перущица
и баташкото клане
да сме непримирими към предателските
забежки,
които съпътстват и разяждат нашето битие.

Дори и когато за нас слънцето
на живота изгрее
и се почувстваме свободни като
птици до полетим,
да помним колко кръв е трябвало да се пролее
за щастието ни, което не можем
винаги да оценим.

Сън легенда
________________

Видях лястовичка в един сън .
Беше и грациозна и ефирна
и на трилерите на камбанен звън
затанцува и ми кимна.

Беше ведър, слънчев ден
и златистите отблясъци огряваха
простора,
а лястовичката кръжеше весело да мен
и поздравяваше добрите хора.

Грабна ме на своите крила
и ме понесе в небесата.
После кацна на една скала
и запя песен непозната.

Пееше за подвизите на един хан,
който племето си искал да прослави.
Горд и силен и от бог избран
тръгнал поданиците си да брани.

Тръгнал на далечен път
към нови, светли хоризонти,
където ум и войнство щели да
сплетат
съдбите на най-древните народи.

Ширнаха се грейнали поля
във полите на планински великани
и прииждаща войска
всички въодушевени и засмяни.

Скочиха от белите коне
и разпънаха голяма шатра.
После вдигнаха ръце
към небето и запяха.

А магията на песента
се разля във равнината,
затрепери и се сля
с плясъка на птиче ято.

„Чуйте войни, смели и добри -
рече на войниците си ханът-
„час настъпи бог да ни благослови,
да основем наша , българска държава.

Вижте плодородните нивя
и вълнението на морето как ни кани
да сложим меч и щит върху коравата
земя,
живота си да изградим докато сме
млади.“

Тогава лястовичето запърха
със криле,
огледа се и литна във простора.
Изписа кръг в сияйното небе
и спусна мартенички на учудените
хора.

А слънцето сякаш по-ярко заблестя
и облаците по бързо заплуваха
в небето.
Войниците със изумление вдигнаха
глава
докато нишките вълшебни се
изсипваха в полето.

Това бе знамение от бог.
Върховното съгласие, господня воля,
че тези войни и тоз народ
на тази земя със бъдещето
ще се борят.

И сплетоха войниците венец
с искрящите червено бели нишки
и изпратиха чрез него горд привет
отвъд морето на своите близки.

Понесоха се птиците окичени
с венци
като червенобели пеперуди
и всички майки, годеници и бащи
получиха вестта, че вярата им
ще пребъде.

Че ханът завоювал приказни земи,
където плодородието с слънцето
се ражда,
където народът им ще построи
държава цивилизована и мощна.

Събудих се, но беше нощ -
прохладна, звездна и примамна
и замечтах да построя вълшебен мост,
да пресека реалността измамна.