Престорих се на утро

Клуб Вдъхновение представя творчеството на мария Гюзелева от Елхово

Еколог съм по професия. Обичам да пиша стихове и проза, мои творби са публикувани в национални и регионални издания, а някои са носители на отличия от конкурси. Автор съм на стихосбирките „По-лека от сияние” (1999), „Едно глухарче нежност” (2005), „Между две дихания” (2005), „Отвъд безкрая на очите ти” (2006) „Изгаряне на сънища” (2008), „Винаги” (2011).

Изтривам си спомените

После създавам небе
Изтривам си миналото
После рисувам бъдеще
Изтривам си деня
После в нощта те целувам
И търся нещо
Отново
Кой ще ми каже
Къде е границата
Между изгрева и залеза
Нощ

***
Докосвам утрото
Рисувам залеза
После се срещам
Със спомените
За изгрев
П.п. Вярваш ли,
Че има и споделено
Небе?

***
Достигам залеза
Достигам изгрева
Рисувам нощ
Рисувам ден
А после се прераждам
В изгрев
В залез
В утро
В ден
В сълза
В небе
И пак

***
Релефно издълбавам тишина.
А после се катеря наобратно
В съня на свята светлина.
И просто те рисувам, лято.
А аз съм просто може би поток,
Порой или дъждец притихнал.
Или безкраен водоскок,
Отнесъл пак писмо по гълъб свише.
Но съм В О Д А - и пазя в себе си безкрая.
Море и океан, река – все в тях – аз знам – ще се позная
И после в тях сама така
Отново ще се преродя!

БЯЛАТА КОТКА
Тя преминава през улицата така,
сякаш само тя съществува в безкрая.
„Този свят е забравил света,
кой ще ме погали тогава?”
Пресича набързо и изчезва отвъд.
После отново се тя появява.
И във погледа й – раздиращ до смърт –
ти самият се пак отразяваш.
А тя не мяука – дори не ръмжи.
Бавно улицата пак прекосява.
И снове между „сега” и „преди”.
И снове между „онова” и „тъдява”.
И преминава през улицата така,
сякаш само тя във света съществува.
И протягам към нея ръка –
ала само сянка на котка милувам.
Но се спира за малко до мен.
После кротко към „отвъд” продължава.
И в очите на поредния ден озвезден
пак усмивка от котка остава...

***
Допушвам
Слънцето
Цигара
Остава
Пушека
Небе
А после
Дълго
Дълго
Гасна
В погледа
На несъстоял се
Залез

ОБУВКИТЕ НА БЕЗИМЕННАТА
Те са толкова леки –
Ще се разпаднат след миг.
Но са на толкова века –
Хайде, дъх затаи –
с тях е преминала тя
до отвъд и безкрая.
А сега са пред нас ...
И не, нереалност е края...

СледЛОВ
Този път нищо не носим.
Няма трофеи.
Пропиляното време
Се гуши на върха
На последната
/Засега/
Цигара,
Която допушвам
В тъмнината на фаровете
Отново.
Дълго-дълго
Се гонехме
Днес
Със слуката.
Оказа се,
Че има
И такива
Дни,
Има.
И се случват
Случайно.
Лаят на кучета
Глъхне
Назад
В тишината
На поредния лов.
Този път –
Неуспешен обаче.
Няма трофеи.
Нищо не носим.
И просто
Припалвам
Поредната цигара
В тъмнината
На фаровете.
Отново.
И разборът
Стига все до това,
Все до това:
Има и такива дни,
В които улучваш
Единствено
Вятъра.

***
Тополите вън –
длани протегнати.
Тишина.
Пред луната
някой запалва
очите ти.
Не докосвай съня ми!
Замина си лятото.
А “сбогом”
пари днес
върху устните.

***
Трепери споменът по теб като листо,
Което всеки миг ще се откъсне.
И бавно в здрачината то
Едва ли нявга ще възкръсне.

На улицата ми за миг ще спре,
Подритвано от вятърна въздишка.
И само някъде над мен небе
Ще си го спомня още миг. И после – нищо...

***
Престорих се на утро и на слънце,
И после се престорих на река.
В света ми да прокара зрънце
И да се върне тука Любовта.
А тя я има – тук край мене,
Край тебе и е простичко зора.
Възкръсват в утрото вселени
И чакат да се преродя.
Отвличат спомени за утро,
А после ги създават пак,
А във хилядната и първа утрин
Ще се преродим дори от мрак...
И този свят ще е картина,
Наречена за теб и мен.
И просто утрото ще има
Зора за изгрев и за ден.
И този свят ще е безкраен,
Ще бъде пълен със зора,
Ще бъде пак от мъдростта изваян,
За да възкръсне просто Любовта...