След мечтите

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Тихомира от Плевен

Почти целия си живот съм живяла в този чудесен град Плевен. За мой срам, не обичах да чета. Бях голяма на 13 години- когато учителката ми по литература успя все пак да ме принуди да прочета „нещо”. Не прочетох „Под игото”, а „Атомния човек” на Любен Дилов. И .... светът ми се промени.
Така започна всичко. Пиша разкази, новели. Ако моите стихове ви харесат- ще се радвам. Животът ме научи на едно нещо- че човек трябва да следва мечтите си. Следвайте ги и вие!

Вяра

Аз не живея,
аз съществувам –
погубена от спомени
за унижения, обиди, гняв.
Аз не живея.
Аз сънувам –
Две мъжки длани,
Изпълнени с любов и топлота,
Устни, галещи във мрака
Ранената душа и изтерзано тяло.
Аз не живея.
Аз съществувам –
Удавена във мрака на студ и яд,
На тъпо стадно съществуване.
С отворени очи сънувам
Честност, искреност, любов...
Живея в свят на сатани,
Егоистични, мрачни, зли,
Потъпкали във себе си
Човешкото...
Аз луда ли съм?
Че вярвам в любовта
И добротата?
Че в Космоса живея
И търся разум там,
Където смятат, че е пустота?
Не съм, защото пустота
По е пълна от моето празно съществуване.
Аз искам да живея.
Дори и луда...

Страст

Като вулкан.
На демон зъл понякога приличаш.
Страстта във теб бушува.
Съзнаваш ли, че тя е
твоя господар.
Изригваш.
А после тихо се отдръпваш.
Объркан.
Или удовлетворен.
В битка непрестанна си.
Със себе си. С други те. С живота.
А аз като дете съм към тебе вперила
съм взор-
Ръце протягам- търся нежност.
Пепел.
Вулканът нежност не дарява.
Той само наранява.
Гори.
И с пепел се покрива. И забрава.

ЖЕНА НА 50 ГОДИНИ

Кой е казал, че на 50 не можем
да прегръщаме?
Кой е казал , че на 50 не можем
да обичаме?
Кой е казал, че на 50 не можем
да залитаме
и по момчета да тичаме?
Момчетата с кичури бели са,
болки в рамото
или - уморени са,
но нали душите ни млади са
и с любов пълни сърцата са.
Искам ръце да разперя
и петдесет неволи от гърба си да хвърля,
петдесет мъки от света да премахна,
петдесет болки в радост да превърна.
На петдесет?
Би трябвало да съм кротка
И тиха. И мъдра.
И с внуци по градинките
да седя.
Но защо пък? Аз искам
с облаците все още
да летя
със звездите искам да мечтая.
Искам моето старо момче
да прегърна
и да обичам така , че нощта във
ден да обърна
и от страсти огнени в жар -птица
да се превърна.
В тялото бавно променящо се
крие се млада душа.
Как на света да го изкрещя?
Хей , хора! Искам да любя!
Искам да бъда! Искам
да продължа!

***
Лъжци сме и
лъжци ще си останем.
Защо пък и да бъдеме
добри?
Щом злото се наказва
със пари,
а пък доброто-
с обещания?
В Рая щели сме отплата да
намерим....
Дали?
Ако продажни станали са
и ангелите в Рая?
Тогава?
И докога ще чакаме
отплатата
във друг живот?
Като овце навели сме глави
и чакаме....
Какво?
Потомци сме на
древността.
И на народ велик.
Днес-
лъжем и крадем.
И хулят ни, и с пръст ни
сочат.
Безлики станахме.
Във времето ще се
размием.
Децата ни в чужбина учат.
Или пък мият. Или
метат.
Или пък- просто оцеляват.
Наследниците на велик народ
се разпиляват.
Ще станеме ли по-добри
като навеждаме
глави и
по други се равняваме?
Забравихме кои сме!
И накъде вървим!
А пък преди-
тъй гордо казвах,
че съм БЪЛГАРКА!

МАЙКА

Защо навела си глава?
Защо седиш сама?
По бузата ти спуска се
сълза
и глас далечен чуваш.
Поглеждаш през прозореца
с надежда.
Небето е оловно , дъжд вали
Далече е детето и тебе много
те боли.
Със всяка капка дъжд години
преминават
и виждаш как синчето ти
расте -
сега е мъж голям,
светът далечен го зове.
Научи го бъде силен , смел
и истински свободен,
А днес се чувстваш мъничко
сама .Защо?
И капчица от дъжд по бузата ти
ли се спуска
Или е мъничка сълза?
Недей да плачеш , майко!
Докато живо е сърцето
и може да боли
Там в него ще живее и детето....
Сълзите майчини кой вижда ?
Кой може да измери любовта?
Дъжда ще си вали , а там
в сърцето ,
Една сълза ще грее , като
мъничка звезда.

***
По улиците тихи крачиш
Зиморничeво свил във
раменете си глава.
Студа усещаш ли
или живота смаза те?
Младежките мечти
постигна ли?
Звездите още гледаш ли?
Писмата само сметки ли са
или още- влюбени писма?
Живееш ли?
Или живуркаш?
Цениш ли се или пък
чакаш друг да те цени?
Късмета стигна ли
до тебе?
Или късмета смяташ са пари?
Животът розов ли е още?
Морето- до колене?
Можеш ли на сън
да полетиш?
Живот- реалност ли живееш
или просто си вървиш?
В огледалото човека кой е-
ти ли си- или си
с маската на някой друг?
Обичаш ли?
А теб обичат ли?
Приятелите как са?
За туй ли си навел глава?
Мечтите литнаха с младостта.
Реалността остана.
Тя е друга.Тук е.
Днес. Сега.