Златистата корона над морето
Клуб Вдъхновение представя творчеството на Калина Няголова
Аз съм оперна певица с известност у нас и в чужбина. Праправнучка съм на видния български композитор и музикален деец Емануил Манолов. Лауреат съм на фестивали и съм носителка на златни медали. Имам издадени няколко компактдиска. Освен Музикалната академия в София съм завършила френска и немска филологии в Софийския университет. Имам публикации в пресата – статии и стихотворения. Член съм на Съюза на свободните писатели. Издала съм стихосбирката „Зовът на морето“ от 204 стихотворения на морска тематика – една от линиите в творчеството ми, чрез която на фона на морето изказвам мисли и житейски истини, които ме вълнуват. Носителка съм на няколко награди на Международния поетичен конкурс „Европоезия“ в Париж, Франция, както и на Международна награда за поезия в Лече, Италия.
НОЩТА КРАЙ МОРЕТО
Обичам я нощта
с всичките ? тайнства.
Обичам я нощта и с мрака,
и с неизвестността,
с луната и звездите,
със светлините, пропълзели във клонака,
за да нарисуват сенки.
Обичам я нощта!
И тъмнината черна,
и черното небе,
и черните дървета с черните листа,
и черното море с черните води,
и черната земя,
и дори страха от тишината на нощта.
Награда на Международния конкурс „Европоезия 2009“ – Париж, Франция
НОЩ НАД МОРСКИЯ ГРАД
Разпуснати, косите на нощта
се спущат бавно над морето.
По тях златисти, светещи звезди
изпълват със копнеж сърцето.
О! Тази тайнственост – нощта,
която идва с диадема златна,
обгръща цялото море
с изтънчени ръце на дама знатна.
Докосва тя с нежните си пръсти
водите тихи на морето
и лодките след улова богат,
заспали кротко под небето.
Във всяка къща с поглед благ
докосва жителите уморени,
целува малките деца.
И хората посрещат я смирени.
Градът потъва бавно в своя сън.
И бавно гласовете глъхнат.
Упойваща, спокойна морска нощ!
Опънатите мрежи съхнат.
Нощта в своята прегръдка
обгръща всяко кътче на градчето.
Остава в тъмнината само
златистата корона над морето!
Международна награда за поезия 2012 – Лече, Италия
МОРЕТО
Не зная по-прекрасен кът омаен
от Черното море
и по-потаен път безкраен
от лунното небе.
И по-вълшебна нежна люлка
от морските вълни,
с по-нежна музика цигулка
от набраздените води.
Ветрецът край морето – пръсти нежни
по струните на лира,
от сините дълбочини безбрежни
копнеж и страст напира.
Копней, вълнува се морето,
дори на вид когато спи.
Най-пламенно зове сърцето,
когато видимо мълчи.
Награда на Международния конкурс „Европоезия 2013“ – Париж, Франция
МОРЕТО В КЪСНА ЕСЕН
Шуми морето и навява тъжни мисли,
мисли по неугаснали мечти,
шептят вълните свойта тъжна песен,
песен с непресъхнали сълзи.
И като молитва към небето се понасят
чудните мелодии на морето във нощта,
а скалите ги подемат и тихичко пригласят,
като че някой коленичил се моли на брега.
Но лятото след есента не се завръща.
Не се сбъдва нивга пропусната мечта
Вълната стига до брега, без да се обръща.
А зимата покрива всичко в белота.
Награда на Международния конкурс „Европоезия 2013“ – Париж, Франция
ЦЕЛУВКАТА НА УТРОТО
Обичам да заспивам в целувката на утрото,
когато в багри бледорозови облича то нощта,
когато гургулица за поздрав нейде гука
и известява идването на деня.
В упойващ унес от утринни мелодии
как искам тогава спокойно да заспя,
поне за час-два – цяла вечност,
в мечти, освободени от тъгата на нощта.
О, чуден миг, копнеж, наслада, опиянение
о, нежна ласка на слелите се на деня с нощта души,
когато и тревата при вашата раздяла,
окъпана остава от прощалните сълзи!
Награда на Международния конкурс „Европоезия 2011“ – Париж, Франция
ПАСТОРАЛНО
Един слънчев лъч ме подлъга
да изляза навън.
Чух пролетен шепот
и хлопатарски звън.
Тревата блестеше окъпана
в перлени бели сълзи.
А дърветата любопитно надничаха
в моите неродени мечти.
Нейде изблея агънце мъничко,
птичка нежно запя.
Пролетта усмихната, щедро
пръскаше ароматни цветя.
Звучни песни се раждаха
за новата пролет сега.
Пееше химни природата –
възхвала на пролетта!
Награда на Международния конкурс „Европоезия 2011“ – Париж, Франция
ЖАЖДА
Събери ми вода от дъжда в свойте шепи
и дай ми да пия от твойте ръце,
след това позволи ми с мойте устни горещи
да пресуша от дъжда твойто мокро лице.
Събери ми дъждовна вода в свойте шепи,
искам жадно да пия от твойте ръце
чиста вода в твойте длани събрана
и сгряна от огъня на твойто сърце!
ЗАХВЪРЛЕНИ ЦВЕТЯ
Изтръгнати от майчина утроба,
от нечия жестока, безчувствена ръка,
лежат, не сещащи умора,
забравени, захвърлени цветя.
И всеки отминава ги бездушно,
и тъпче ги без свян и жал.
Приема всеки равнодушно,
че някой с тях е поиграл.
Лежат там живите цветя,
създадени да радват душата и очите,
окъпани в студената роса,
да даряват със нектар пчелите.
Изтръгнати без жал от майчина утроба,
захвърлени цветя на черен кръстопът,
не сещайки ни жажда вече, ни умора,
умиращи далеч от майчината гръд.
Награда на Международния конкурс „Европоезия 2015“ – Париж, Франция
ВЪЛНАТА И БРЕГЪТ
Една пясъчна ива,
една вълна,
която страстно прегръща
и целува брега.
И после с прощални ласки
тази красива вълна
ръцете си нежно отдръпва,
милвайки за сбогом брега.
След нея много вълни в надпревара се впущат,
обливат и целуват брега,
но той стои безучастен и мисли
за нежната първа вълна.
И нявга му се струва, че тихия шепот,
който долавя в нощта,
са милите думи в прегръдката кратка,
които му прошепна онази първа вълна.
Награда на Международния конкурс „Европоезия 2012“ – Париж, Франция
ЗАЛЕЗНА ПЪТЕКА
По слънчевата залезна пътека
в екстаз, не сваляйки от слънцето очи,
аз плувам без умора и с тъга изпращам
последните ме галещи лъчи.
И с най-дългия последен лъч
аз сливам устни във целувка,
и след като изпратя слънцето, се връщам,
още тръпнеща от сетната милувка.
И сядам на брега, и още следвам
пътеката на слънчевия лъч последен,
изчезнала и посивяла,
а хоризонтът ми се струва бледен.
И чувствам как копнежът ме обхваща
по залезната слънчева пътека съща
да плувам пак. Но не. В живота
ОТМИНАЛОТО НИВГА СЕ НЕ ВРЪЩА.
Награда на Международния конкурс „Европоезия 2010“ – Париж, Франция
КАРТИНА СЛЕД ДЪЖДА
И след като дъждът утихна над морето,
и мъката, събрана в душата на небето,
морето приюти чрез сълзите-порой,
настана свеж следобед след утринния зной.
Окъпана гората замислено мълчи
и слънцето отново целува я с лъчи,
затихвайки в клонака ветрецът лек шуми
и птичка нежна песен затрогващо реди.
По листата – бистри капки – сребърни сълзи.
По морето светлосиньо – мънички вълни.
Класовете натежали галят мокрите бразди.
Притихнала земята диша и мълчи.
ЕСЕН КРАЙ МОРЕТО
Последните лъчи на есенното слънце
галят уморено белите вълни.
И стоплят с плаха нежност всяко зрънце
на пясъка, изстинал от есенните дни.
А вечер уморено безбройните звезди
прокарват своя път по мрачното небе,
мъждукат в тъмнината с бледи светлини
и хвърлят плахо взор над Черното море.
А вятърът със ярост усилено се бори
за своето господство в есенната нощ,
безжалостно листата пожълтели рони
и властно той доказва свойта черна мощ.
Как черна е нощта на отминалата радост;
как страшна есента след отлетяла младост;
как тиха е скръбта след буря и след ярост;
как идва старостта, студена и без жалост.
Награда на Международния конкурс „Европоезия 2014“ – Париж, Франция
ЖИВЕЙ НАВРЕМЕ
Момче, кой ще ти върне тези години,
когато бръчки дълбоки ти прорежат лицето,
когато никой нежно не ще те прегърне
и мъка черна се загнезди в сърцето?
Как ще си мислиш за тези дни ведри,
безвъзвратно с лека ръка пропилени?
Как с болка ще търсиш и ще събираш
своите мечти, ей така разпилени?
Нищо на тоз свят днес не се връща
и стяга сърцето тежкото бреме.
Дълбоко в душата рана остава
от пропуснато щастие, че „е нямало време“.
ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА КНИГАТА
Когато отвориш някоя книга
и бавно потъваш в нейния свят,
зад тебе сякаш стена се издига,
навлизаш сред нов народ непознат.
Оживяват лица и образи нови,
застават до тебе от кръв и от плът,
участваш в техните битки сурови,
вървиш с тях по техния път.
Съдбата им силно присърце вземаш,
живееш друг живот непознат,
от битието свое неусетно отнемаш,
изцяло погълнат от техния свят.
И последната страница вече затворил
още си там, в свят неосъзнат,
нова врата, с нов ключ си отворил
и сякаш си станал изведнъж по-богат.
