Мисли жадуват вода

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Леонид Димитров от София

Събрах смелост да предложа моите мисли и чувства, изложени в мерена реч. Не смея да спомена думата поезия.
Не всеки притежава такива качества, защото поезията е висша форма на човешката мисъл.
Любовта към поезията се зароди в мен под влиянието на великия руски поет Ал. Блок още в ученическите години, когато ми попадна сборник негови стихове. Работил съм по двете ми специалности - руска филология и право, но през моя дълъг живот винаги една част от моето съзнание се настройваше на поетична вълна. Всеки човек е уникално явление на майката природа и може да каже на света нещо свое, нещо ново. Написал съм доста стихотворения, но нямам издадена книга.

Тъга

Все още тъгувам за нея-
споменът е още жив,
макар, че образът бледнее
остана само миг красив.

Не споменавай ми за нея,
сърцето още ми кърви.
Когато чуя нейното име
животът спира да върви.

Но ако пак се появи
макар в сънищата грешни,
тогаз без спир ми говори
и в хор ще пеят ангели небесни.

Слънце

Слънцето играе в твоите коси,
блесват и угасват златните лъчи,
и като сияние над твоята глава
слънчев лъч рисува нежна красота.

Погледът ти милва, погледът гори,
не напразно слънцето грее до зори.
Нека да докосна твоята коса,
заедно да тръгнем сутрин по роса.

Старите двойки

Бавни танцово стъпки,
в унес склонени глави.
Споменът, сладостни тръпки
с влага в очите блести.

Грачат старите плочи,
спират и пак се въртят.
Мисли нахлуват и точат
в такт и не могат да спрат.

Движат се старите двойки,
свири стар грамофон
и забравили своите болки
танца завършват в поклон.

Любовта на жената

Жената, когато обича е много красива,
сърцето й от щастие прелива
сутрин, когато се реше,
вечер, когато се къпе.
По земята стъпва леко,
без да я докосва
и мъжете от далеко
силно омагьосва.
Жената, когато обича, е много щастлива,
главата си тя носи горделиво,
защото чудото не се повтаря,
а силната любов не се забравя.

Чувства

Разпилени чувства не събирай,
угаснал огън не пали
и по пътя си не спирай,
въпреки, че те боли.

Не впивай погледа си жален
към преживяното веднъж.
Сърцето чака нова клада
като земята дъжд.

Светове

Рушат се светове в мрака на вселената,
протуберанси слънцето гасят
и пада звезден прах на сцената
на нашия житейски път.

А ние сме странно космическо чудо,
жадуващо в грях и заблуда,
а от небето гледа строго
всевиждащо око на Бога.

Спомен

Споменът - стомана без дъно,
споменът суха-река.
Устни залепват от жажда,
мисли жадуват вода.

Спомен не храни надежди,
спомен не ражда слова,
мисли в стари одежди,
не за добро е това.

Споменът - мъртва илюзия,
но не погребва мечта.
Всичко се връща обратно
чрез нашите деца.

Приятели

Цял живот нанасят рани
все приятели добри
и изстиват бавно длани
в ръкостискане дори.

И мълчат потайно телефони,
за да скрият нашите беди.
Не се връщат в цвета патрони,
за да бъде както е преди.

Вървим с наведени глави,
побелели твърде рано
и душата все боли,
въпреки застиналите рани.

Сърцето помни

Сърцето често е грешило,
навярно сляпо от любов,
но винаги било владяно
от чисти помисли и зов.

Сърцето силно е обичало,
изгаряйки от ярък плам.
Насън то имена е сричало
като в молитвен храм.
Простих за старите обиди,
забравих много имена.
Сърцето пази само свидни
спомени от всички времена.
Докрай бъди ми верен спътник,
не ме оставяй в беда.
Затуй, че ме опази до сега
с поклон ти аз благодаря.

Ела при мен

Ела при мен, когато снежни преспи
засипват твоите следи,
а вятър пее вълчи песни,
когато спиш на моите гърди.

Ела при мен, когато цъфнат вишни
и разпилеят своя нежен цвят.
Не говори за страстите предишни,
а остани в моя малък свят.

И в зноен летен ден ела,
когато тялото от старост изгаря,
а мисълта за теб като стрела
пронизва остро любовта ми стара.

И ако всичко свърши наяве,
ела насън и прегърни ме,
защото любовта не се дели на две
и не понася мисли горделиви.

Нашият път

Все по-тесен става кръгът
от приятели
и скъсява се нашият път
с превратности.

Все по-често ни спира дъхът
пред красивото,
но далече е още върхът,
непостигнатото.
И броим извървените пътища
с грешки.
И в това е животът
човешки.

Мисли мои...

Мисли мои-птици бързокрили,
литнали в обратен път.
Подранили или закъснели
няма да се върнете назад.

Ще отекнат минали признания-
далечно ехо от преди.
Не меря вече разстояния,
а само техните следи.

Сърцето е само едно

Рушат ни сърдечните бури,
мори ни световното зло.
Животът ни прави на щури,
а сърцето е само едно.

Нас ни дебне трагичният случай,
всеки носи кръста Христов,
а до вратата като куче
дреме уморената любов.

Запали си за здраве свещичка,
дано Бог даде ни добро
и молитвено казваме всички-
сърцето е само едно.

Грях

В очите ни огън припалва
и спира внезапно дъхът,
когато коварно примамва
тръпчивият вкус на греха.

Бунтува се нашата вяра
и в мъки изгаря плътта,
борбата е вечна и стара,
по-страшна дори от смъртта.

В съня ни кошмарно тревожен
явява се с укор Христос,
прекръства ни с думи набожни
от низките страсти и злост.

Закриля душите ни земни
и вяра поддържа в нас-
дали ще бъдем простени
във сетния ни час.

Изпепелени чувства

Изпепелени чувства не възкръсват,
изгаснал огън не пламти.
Тъга, съмнение разкъсват
изстрадалите ни души.

Когато свършат тежките неволи,
остава тихата печал.
Ще се запитам ли доволен
дали съм правилно живял.

И въпреки косите побелели
греховното ме пак влече.
Мечтите нямат възраст и предели,
за туй е още рано да се мре.

На А. С. Пушкин
Не умирай, Поете!

Вдигни пистолета, поете,
прицели се по-бързо в Дантес,
изтънява му веч силуета
и ръката немее от стрес.

Няма време. Русия те гледа,
но не чува трагичната вест,
а лицето ти става по-бледо
и крещи поруганата чест.

Няма милост от чужденеца,
няма вече живот и за теб
и донасят ветрове отдалеч
тъжни песни от руската степ.

Спри за миг! Не умирай Поете,
нас боли ни за това до сега.
Прецели се пак с пистолета,
ако няма в очите сълза.