Чашка от едно листо

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Георги Ревов от Пловдив

Роден съм през 1958 година. Работил като какъв ли не – от монтажник и заварчик до шлосер и хладилен техник… Обиколил съм хиляди обекти. И хиляди са спомените ми от всяко кътче на нашата Родина. Ала въпреки всичко, намирам време да пиша и да публикувам своите стихотворения в различни наши вестници и списания. Имам награди, отличия и грамоти. Лауреат съм на няколко поетични конкурса с диплом за високо поетично майсторство, ала никога не съм се главозамайвал от успехите си, защото съм се борил да отстоявам по мъжки не длъжността, а убежденията си, чрез които упражнявам контрол върху своите силни и слаби страни…Автор съм на стихосбирките – „БОСА ТИШИНА“-1998, „ПРИСТАНИЩА ОТ СЛЪНЦЕ“-2002 и „ДЪЖДОВЕН КАДРИЛ“-2012

ЧАЙНИК ОТ СРЕБРО

Когато Утрото изплува
от хълма ведро и добро,
не знам защо,
но ми се струва,
че то е чайник от сребро!
А Слънцето
на лакти се повдига.
Отваря си клепачите само.
И прави своята закуска
във чашка от едно листо.

СОЛО ЗА ТРОМПЕТ

Дъждът е соло за тромпет
от багри, форми и от звуци.
Един безкраен хоровод
по керемиди и улуци.
Дъждът е соло за тромпет
от най-високата си кула.
От най-високия куплет.
от времето на Калигула.
Дъждът е соло за тромпет
в една безкрайна кавалкада.
В един безкраен хоровод
за всички на площада!...
УТРО

Щом вятърът от хълма
почти до светофара
започне с ръченица
деня си на пазара.

Зората се събужда
и каца на тепето.
Да види отвисоко
реката и градчето.

Но вижда само къщи.
Дървета и коли…
И цяла кавалкада
от весели щурци!

Реката си бълбука.
Животът си тече,
а слънцето от хълма
самичко се пече!

А после се прибира.
И ходи на ръце,
почти като палячо
с разтупкано сърце!

ДРУГА СВЕТЛИНА

Високо над градчето и театъра
луната става жълта като книга.
А ти си тук, случайно като вятъра,
след който само есента пристига.

Разкъсваш с нокти своята умора
и търсиш в нейната сърцевина,
онази стара притча за простора
сред светъл мрак и тъмна светлина.

Но виждаш само колко си наивен.
И колко много има да вървиш,
преди да се разлистиш като книга.
И цяла вечност после да мълчиш.

Оглеждаш нестандартната си същност.
И в нейната стандартна светлина,
разбираш колко малко ти остава
да стигнеш пеш до Стара планина!

А ти си още някъде в началото
и нямаш връзка с горните нива,
където е астрално вече тялото…
И чака само – друга светлина!

СЛЕД ЕДНА БЕЗСЪННА НОЩ

Престанах да играя на игри
в които само слабият печели,
а силният – секундите брои
от своите пропуснати недели.

Нима със дребни хватки и лъжи
по-слабият е свикнал да борави,
когато трябва – сила на духа!
И вяра във човешките представи!

Да ръсиш Благороден капитал,
чрез погледи, надежди и флуиди,
макар че още мозъкът заспал
не може нищо хубаво да види.

Живееш сякаш в дяволски вертеп,
където се прехранваш с далавери.
И няма нищо друго покрай теб
от времето на Каменните ери…

Бутилка водка струва гордостта
да станеш независим от успеха,
чрез който вегетираш на света.
И носиш още старата си дреха.

НА РАЗСЪМВАНЕ

Дъждът от снощи сам се укроти.
И облакът си пръсна козирката,
зад хълма, край смълчаните скали.
Сред глухите въздишки на тревата.

Зората се показа – изведнъж
с кокарда от златисти изумруди,
преди да кацне в цъфналата ръж.
И слънцето самичка да събуди!

Ухае на пелин и топла пръст…
Ухае на подгизнали дъбрави,
там, дето снощи падналият дъжд,
сред локвите самичък се удави…

…Изтече после всичко като сън,
през пръстите на летните миражи,
но чувам още – капките навън.
И гледам само немите витражи.

Кънти край тях безсънният ми вик
с надеждата да стигне синевата,
където – като истински войник –
самичка се сражава тишината!

В КРАЯ НА ГОРАТА

Там, някъде далече, във края на гората
където се целуват – Небето и Земята.
Аз вярвам, че отново ще дойдеш като цвете
и пак за миг ще стопля ръцете ти и двете!
А после, като птички, във близките ливади,
ще пърхат Ветровете, наперени и млади.
А Слънцето щастливо, през ниските тополи
ще слиза по пътечка от бели гладиоли.
И нежно ще запее с гласче на мандолина,
макар че ще загуби и образ и картина.
Щом види отдалече, във края на гората
как с кърпичка ни махат Небето и Земята!

РУСАЛКА

В очите ти
морето се оглежда
задъхано
като сърна
и ляга Слънцето
на хълбок
зад всяка втора
идваща вълна.
С раздиплена
от вятъра коса
и в пазвата
със цвете подранило.
Ах, как блести
в очите ти роса,
която само
Слънцето е пило…

ВРЕМЕТО ИЗТИЧА

От ерата на стъпките ни боси
и кротките въздишки на тревите,
до споменът за нашто кратко лято,
притихнало безгрижно под звездите.
Изпивам с поглед – твоята усмивка.
Докосваш с устни – моята тъга…
И виждам пред портала на Всемира –
една огромна – алена река!...
…Сега вали. И времето изтича
направо през улука на годините.
И няма нужда с тебе като всички
отново да се правим на Архангели.
Умира в нас зрънцето на надеждата,
че можехме да бъдем по-щастливи,
преди да сме повярвали на Слънцето,
че прави Облаците причудливи!
Вървим сега, но нищичко не виждаме
от ерата на стъпките ни боси,
където само – времето изтича…
И няма нужда даже от въпроси…

ДОДЕТО ТЕ СЪНУВАМ КАК
СЛИЗАШ ОТ ЗВЕЗДИТЕ

Каква безкрайна нощ в очите ти откривам,
сред лунните пътеки на всичките Звезди…
Ела отново тук!...Не си отивай още –
щом утрото сега – нощта ще победи!
Тръгни отново с мен край цъфналите вишни.
И с вишнев поглед пак дъхът ми събери!
Аз искам да усещам ръцете ти предишни,
сред лунните пътеки на всичките звезди!
Небето ще обърна, да гледа все към тебе,
дори когато вият край мене Ветрове –
Ще бъда жив навярно, додето ме обичаш,
не ден или година, а цели векове!
Така че ако искаш, предлагам ти да тръгнем,
отново под чадъра на всичките Звезди,
та пак да видим утре, как Слънцето наднича
направо през перваза на нашите мечти!
Ела отново тук!...Не си отивай още!...
Върхът е коленичил, а Слънцето не спи,
додето те сънувам как слизаш от Звездите…
И цялата Планета – ухае на липи!

КЪДЕ ПОТЪНАХТЕ ПРИЯТЕЛИ ?
Приятели
от времето на Кук и Магелан –
Къде потънахте?
В кое море оставихте
завинаги сърцата си?
Нима не чувате на Времето прибоя
как тихо ви зове за дълъг път…
Морето днеска е заспало като кит
и може би сънува Одисей
по пътя за Итака.
Но утре – то ще се събуди,
в това съм сигурен!
И пак ще тръгнем с вас на път,
преди да зазори!
Сложете си моряшките фланелки!
И шапките моряшки си сложете!
Нима не виждате, приятели –
на гротмачтата е Хоризонта!
А зад него – цяла кавалкада
от бурета със ром, барут и гларуси
от времето на Магелан…
…А вас ви няма…
Къде потънахте, приятели?
В кое море оставихте
завинаги сърцата си?

КОРАБЪТ НА ОДИСЕЙ

От колко зими и колко лета
Вълните се надбягваха
с Делфините
И корабът на Одисей воюваше
със Дракони и Божества
А щом се скриеше
на Слънцето огромната капела –
Платната му се пръскаха
под неговата гилотина
Вълните – разговаряха
със Чайките
И корабът на Одисей гърмеше
със всяка своя мачта и греда
Преди да се разбие в Хоризонта
И стане на Небесна светлина

СЪНУВАМ ТЕ МОРЕ

Сънувам те, море
загадъчно и диво.
С коси от водорасли,
но винаги щастливо.
И с онзи топъл дъх
на бяла морска пяна,
която от сребро –
блести като изпрана.
Сънувам те, море
започващо от плажа
и стигащо, ей там –
далече зад пейзажа.
С фуражка от небе
захлупена нехайно.
Сънувам те, море…
Сънувам те, безкрайно!

СЪН

Над мен Звезди-светулки
под мене – небеса.
Луната се показва
с разрошена коса.
Прилича на секира,
която всеки миг
Земята ампутира
с един предсмъртен вик.
Небето се обръща
и пада като мрак,
а болката се връща
стократно сякаш пак.
Събуждам се и хващам
със двете си ръце,
една секира остра
над своето лице.

ВИК

До следващото лято.
До следващия миг.
До облака в косите.
До чакания плик.
Земята ще повдигна.
И с Вятърът на кон,
ще стигнем пак Звездите
от нашия балкон!
А после от високо
преди да зазори –
ще пращаме целувки
на белите брези!
И пак ще сме щастливи!
И пак ще сме добри,
преди Луната цяла
сама да изгори…
Та пак да ни венчае
с един родилен вик!
До следващото лято.
До следващия миг!