Сълзи в очите на мечтател

Клуб „Вдъхновение“ представя творчеството на Теодор Христов (1969-2007)

Той е роден в гр. София. Завършва философия в Софийския университет – магистър на философските науки. Автор е на книгите: „Нощта на моя ден“ - 2008 г., поезия; „Пародии“ - 2012 г., поетически иронии; „Усмивката на Бога“ - 1996 г., философска есеистика; „Киркегор танцува свободата“ - 2013 г., философска студия, билингва, излиза по повод 200-годишнината от рождението на датския философ Сьорен Киркегор; „През моите очи“ - 2015 г. – наградена посмъртно с почетна грамота на името на Хр. Смирненски. Член е на СБЖ (1999 г.) и на Съюза на свободните писатели в България (2012 г. посмъртно). Поетични творби са публикувани във „Вестник за жената“, „Новият пулс“, „Словото днес“, в сп. „Пламък“ и австрийското списание „Райбайзен“ (2012 г.). Теодор Христов е философ, писател, поет – творец с разностранен талант, с богата ерудиция, силна експресивност, младежка възторженост – осъден завинаги да остане на 38 години.

НОЩТА НА МОЯ ДЕН

Аз не мога да заспя сега –
бурята ми святка във очите.
Черна буря… Като мъката е тя –
оцветява в алено сълзите.

Видях, че слънцето не е око на Бога.
Видях, че всеки е предател.
Видях, че гарваните могат
сълзи да пият от очите на мечтател.

ПРОЛЕТ

Пролетта на поетите… Колко ли думи
излетяха с въпроси до вятъра!
Той ги чете и говори с куршуми –
такава му била вярата.

Пролетта на поетите, казват, е в бяло.
Пролетта на поетите много се смяла –
след стихове, вино и царска вечеря
Бялата дама се нагиздила в черно.

Пролетта на поетите дяволска!
Колко душици родила е тази земя ялова…
Като молитва на цигани
пролетта на поетите в бяло е.

Де ще се мери момчето
с очилати поети, брадати мислители;
то тича през май под небето –
тъй мъката бързо отлитала.

Тъй момчето играе, не пита
звездопада с лъжите.
Веселият май към него полита –
радостни са на пролетта очите…

ВИНО

Разбитите мечти
и жалкия живот
замръзват с тез звезди
под черен небосвод.

Разбитите мечти –
това си ти самият.
Със плачещи свещи,
със вино теб те пият.

Разбитите мечти…
Те нивга не изтляват.
А пролетта навън лети –
тя твоите мечти раздава.

ПОЕЗИЯТА

Поезията да е игрива,
да радва стар и млад, да ни опива.
Поезията е самодива –
нищожното със стих убива.

Поезията, това е песен,
дошла в живота ни нелесен
да търси истината само,
където си говорят двама.

Поезията е изпято вино,
поръчано от небесата,
тя кара да лети главата
от радост неизвестна, свята.

Поезията ще ни се смее,
ако със стадото заблеем.
Когато истината скрием,
поезията ще се пропие!

ВЕСЕЛИЯТ МАЙ

Но аз летях и ще летя до края,
до пролетния ден, когато ще умра,
когато светлинка – усмивка в рая –
със сълзи на очи ще подаря.

А гълъбът ще полети от радост
със белите крила над черната земя.
Тогава преизпълнен с младост,
от вечен огън ще се съживя!

Ще се усмихне Май… А вятърът ще пее
в зелените листа, след пролетния дъжд.
И лъчезарно слънце с цветове ще грее
над моята душа на шир и длъж!

ДАЛЕЧ, ДАЛЕЧ…

Далеч, далеч от стиховете!
Незнаен демон те оплете
с книжовния потаен дим
и женски устни – с хищен грим.

Далеч, далеч от стиховете!
Но не намразвай ти поети.
Мисли със жалост
и без злоба ти за тях,
защото те са звезден страх.

Далеч, далеч от стиховете!
На острова блажен с жена,
с дете на раменете.
Там ветрове препускат смели –
на Господа конете бели.

ПРИЯТЕЛ

Да имах аз поне един приятел.
Поне един!
Поне един!

Пак срещнах бяла зима.
Самин!
Самин!

Другари са ми ветровете.
През пролетта и цветовете.
Амин!
Амин!

Жестоко е да гледаш.
Простора син!
Простора син!

Тук нийде, нийде няма хора.
Ела, мой Чакан син!
Мой Чакан син!

ЗИМА

Зимата, кална и мършава,
протегна ръка за милостиня.
Ала стъпкват я грубо, препъват се
и бързат, защото е зима.

Зимата плаче и кашля,
зимата после се смее,
щом някой глупак се захласне
и тя му главата отвее.

Зимата – страшна старица,
търговка безмилостна – бяла лисица,
която нехае, след нея
вихрушка играе и всичко се мъртво белее.

Зимата с нож те пронизва,
глътва сърцето и се облизва,
отблизо вглежда се в тебе –
дъхът й от мраз е по-леден,
не знаят милост очите й бели.

Тя повежда ветровете,
вият се виелиците бесни,
пред тях пък вихър луд със снеговете –
цяла армия на ледовете –
бие крак в студа със песни.

Стопява ги сърцето на момчето,
което сърба топлата попара,
после пали си цигара
и чака Веселия Май със цветовете!

О, ЖИВОТЕ…

О, животе, толкова обичан!
Така възторжено посрещан,
по детски засмян,
радостно и щастливо прегръщан.

О, животе, хиляди пъти
преглъщан и изплакан си ти!

О, животе, така безцелно пожертван!
Толкова бленуван,
толкова мечтан,
сънуван.

О, животе, с дъх на люляци
ще те зърна ли пак?

МОМЧЕ

В спомена момче красиво
се смее толкова щастливо…
То пуши тайно, нейде ще се скрие –
живот живее си в игра и олелия.

О, как лудеех, тичах из градините
с разрошена от вятъра коса!
Че грозни били са годините
немее сърцето сега.

Растях щастлив и в боеве се сблъсквах,
а в пролетното утро играех с весел смях,
в локви джапах, дрехи късах
и после уморено спях.

Усмихвам се с тъга сега,
щом спомня си таз веселба.
Ще ме събуди вятър сутринта –
момче с прошарена коса.

* * *

Сълзите ни светят отгоре нощем.
Кръвта ни изтича тук долу, в белия ден.
А хлябът, който ядем,
се превръща на трева,
когато умрем.

Усмивката светла остава във белия ден.

ВЕЛИКАТА СВОБОДА

Звездите са неспокойни
в своята самота.
Ала трепка безспир, неуморно
Великата свобода.

Там, високо в небето,
отвъд черната пустота,
играе със слънце детето
на Великата свобода.

Нежно милва сърцето
тъмносинята дълбина,
рибата цунка нослето
на Великата красота.

Но когато до смърт ти дотегне
нелепата самота,
за тебе ръка ще протегне
Великата свобода.

НИВИТЕ

Слънце пари над нивята.
Не потрепва тишината.
И жита, главици свели,
чакат облаците бели.

Идат вече, сиви, тъмни,
по небето сънно, тъжно…
Гръмна дъжд със огън, трясък.
И отмина си нататък.

И задиша хлад земята.
Слънце стоплило житата,
птиче весело запее:
ветрец иде, да повее…

ВРАБЧЕНЦЕ МОЕ

Опитай вкуса на снега
и ще запалиш огън в окото си.
Пламък на тигър ще бъде животът ти,
като дете ще скърбиш в есента.

Любовта ти да бъде по-чиста от сняг.
Жена да почива до рамото ти,
да целува, да милва сърцето.
Дете да играе с лъвчета.

И огънят ще тупти в хляба ти.

Украси тетива с песента,
когато отиваш в нощта.
Спомни си червените макове
и горите зелени през лятото.

Тъй жално те милваше майка ти…
В очите й сини е вятърът,
тъй тъмносини заплакаха,
когато онези ме разпнаха.

Ти си огън и хляб за сирачето…
Като смърт за душите на гарвани
жънеш червени жита.
Сине мой, сине мой,
ти си сълзата на стареца.
Врабчето е тъжно завинаги.
Писука на тъмно в студа.
Сърчице самичко в нощта.
То е птиче безстрашно
в бялата хала на зимата.
Сине мой, сине мой,
ти си сълзата на стареца.
Като врабче е сирачето…

Безкраен, безкраен е вятърът…

Пустиня ще бъде земята без тебе.
Снегът ще запали нощта.
Ще ловувате волни с тигъра
и ще заплачат за теб моите ветрове.