Под старата лоза

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Мария Вълкавнова
Аз съм на 41 год.,родена съм във Велико Търново, но сега живея в Монтана. Занимавам се с много и различни неща - професионално в сферата на търговията,но писането на поезия ми останва като вдъхновение от моето детсво.

Спомените
В спомените не търси вина,
че нощем в тъмното се връщат
и с всички хубави неща
с весел смях отново те обгръщат.

Те, спомените, твоите дела
най- хубавото от съдбата
нощем смеят се със пълната луна
и сутрин бягат със зората.

От тях се носи детски смях,
от глъчка луда там на двора
под старата разлистена лоза
и песните на дядо до стобора.

От спомените рошави деца
тичат боси по тревата
гонят своята мечта
да по шляпат във реката.

В спомените не търси вина,
че всяка вечер се завръщат
с всички хубави във тях неща
идват за да те прегръщат!

Помилвай ме
Помилвай ме сутрин, Зора,
с първия лъч, най-първия.
Прегърни ме с клони, Гора,
на някой дъб, най-мъдрия.
Пороси ме, росна Роса,
с онази омара... най-благата,
нека полегна на тебе, Земя,
да поема от тревицата благата.

Нека съм цялата синьо небе,
при оня лъч да съм, най-първия,
да поседна в гората до дъб
оня дето е най-мъдрия.

Да коленича на тревата зелена,
да съм цялата чиста Вселена,
по пътека от полски цветя
през живота щастлива да тръгна
и след дългия житейски път,
достойна за тебе, Земя,
спокойна да се завърна.

Поезията
Поезията не е да наредиш
думите в строга рима
поезията е да сътвориш
стих от дарбата ако я имаш.

Стихът е нещото, което
излиза право от сърцето,
а с думите които пишеш
да заживееш и да дишаш.

Римата, това са две слова,
поставени на края на реда,
а дали писаното заслужава
читателя си преценява.

Думите на листа бял
трябва да си преживял,
написаното инак е фалшиво
и може да те разберат накриво.

Това са моите писания
мои радости и моите страдания,
написани са все на две на три
струват ли... решаваш ти.

На майка ми
Тази вечер е последна
нека пак да те погледна,
а утре със сутрешния влак
отново тръгвам, няма как.

А тук в таз нощ последна
до тебе искам да приседна,
тук до старата чешма
дойдох си мамо, пак съм у дома.

Утре, щом отново тръгна
на гарата пак тъжно ще прегърна
очите ти от сълзи замъглени,
ръцете ти от махане изнемощели.

Подобно пламъче останала си мамо
с нашите радости живееш само,
вдигни очи и ми помахай мамо,
аз пак ще дойда... ти почакай само.

И тръгва влака, тракат колелата
и ти и аз прикрили сме тъгата.
Изчезва гарата, изчезва и ръката
която среща и изпраща на вратата!

На розата не и отива
Погледна розата към здравеца
на двора
съвсем обикновен,
поникнал до стобора.
Погледна го и гордо се извърна
за миг внимание не му обърна.
Нали розата е най-красива
някак си не и отива,
да говори с другите цветя-
гордо си помисли тя.
А здравеца... привикнал с това
оправи своите листа,
дори не се и впечатли
той тук ще бъде дълги дни.
Виждал като розата такива
поникват плахо и страхливо,
после бързо преминават
и за кратко прецъфтяват.

Затова девойки мили,
не е достатъчно да сте красиви,
загледайте се в здравеца на двора
той е като добрите хора,
най-честичко ги подминаваме
и бързо,бързо ги забравяме
... Достатъчно е само
да ги уважаваме!