Реклама
https://www.bgdnes.bg/klub_vdahnovenie/article/5296998 www.bgdnes.bg

Въздух с дъх на леблебия

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Преслава Петкова

Родена съм през 1983г., в град Тетевен. Средното си образование завърших в СОУ „Георги Бенковски“ в града. Висшето си образование завърших в София и в момента продължавам да живея и работя тук.
Работата ми е в областта на корпоративната сигурност и вътрешен одит на системи за управление, съгласно международно признатите стандарти (ISO).
Започнах да пиша стихове преди няколко години. Преди това от време на време пишех римички на хвърчащи листа, които не събирах. В последствие насърчена от приятели, започнах да събирам стихчетата си и вече са достигнали около 50.
Стиховете ми са вдъхновени от заобикалящи случки и събития или споделени истории.
А ето и някои от тях:

България сега

Ало, звъня ви от странство,
но дълго не вдигате.
Търся България, там ли е тя?
Не се сещате?
Ще проверите в архивите.
Ключови думи ви трябват. Така...
Пробвайте с Вазов писател известен,
или със Ботев, доказан поет.
Нямате данни!?! Това е нелепо.
Пробвайте с „Левски“ или „златния век“?
Нищо ли няма в тези архиви?
Няма история? Странно! Защо?
Може би имате някакви книги?
Нямате нищо, дори и писмо?
Някой е правил реформи учебни,
вече не учите тези неща...
Новото време с устрем въвежда,
Soft skills и как да си готвим чорба.
Де е България? – каза ни Вазов,
каза ни всичко за думата „хъш“,
турското робство в роман ни показа,
за да остави следа, че е бил тук.
Някой реши, че това не е важно,
важно е само да готвим чорба.
Обезличена е тази държава.
Не й звънете, няма файда!

Реклама

Нашата ценностна система

Изтъркана със синя гума
е тази някогашна дума,
която помнят само бабите
и непонятна е за младите.
Какво е „ценност“? там се чуди,
момче със панталон на пеперуди.
Почесва се и гордо казва:
„За мен е ценно кака със голяма пазва.“
Момичето му опонира:
„Най-ценното е някой да те черпи с бира.“
Седи наблизо дядо прашен
и слуша разговора страшен.
Не може той да проумее
в каква държавица живее.
Къде отиде радостта, щастието и благодарността?
Приятелството и учението или пък просто вдъхновението…?
Поклати стареца глава,
и изведнъж той проумя,
че няма ценности в света.
Че всичко е „било“ преди
и няма кой да го спаси.
Момчета с панталон на пеперуди,
девойки хилещи се като луди,
това е бъдещето на страната,
която с умисъл съсипва си децата.

А въздуха е с дъх на леблебия

Китно дворче, ниска стряха,
малка мента, два коняка,
вехта, стара паралия,
допълнително ракия.
Кофа, кирка и лопата,
сива, спретната барака,
черно конче и кокошки,
куче и елек със брошки.
Влизайки във двора китен,
виждаш чайник запокитен,
приближаваш към чешмата,
някой мие си главата.
Тук на село е така,
няма баня, ни река,
всеки идва ти на гости,
влиза, сяда и не пости.
Сипваш му една ракия,
ври в джезвето леблебия,
режеш бързо два домата
от реколтата позната.
Почва сладката седянка,
няма място тук за дрямка,
диалога е познат,
политическия враг.
Тук на село е така -
няма стрес, а тишина.
Сладък разговор с комшия,
въздух с дъх на леблебия.

Упадащия град

В този град живота е безвремие,
няма го импулса за живот,
лъха сиво безхаберие,
всеки ден копае се нов гроб.
Жалко, че е китен и красив,
в жегите дарява те с прохлада,
но народа му ленив
се отнася към природата с досада.
Тук отдавна няма воля за живот,
младите са винаги на градус,
зъбите им капят като плод
и превръщат се в унила гадост.
А живота се следи по телевизора,
всичко друго е извън обхват,
няма ценност, нито мисия,
повечето са обречени на глад.
Казват, че Държавата виновна е,
но държавата съставена е от народ.
Търсейки на хляба мекото,
всеки се превръща в скот.

Жени

Здравейте, красиви жени
със пълни пазарски торби.
Месо, кашкавал, зарзават
вечеря ще готвите пак.
Здравейте, красиви жени
със къси и дълги поли,
децата подтичват след вас
настъпи вечерния час.
Така е, красиви жени,
умората пак ви надви,
денят не приключва обаче,
игри, веселби…, някои плаче…
Това е, красиви жени,
специални сте вие, нали?
Запълвате дневния ред
с задачите женски безчет.
Подреждате всичко в дома,
сервирате на мъжа,
децата с милувка дарявате
и себе си често забравяте.
Помнете, красиви жени -
Светът около вас се върти.

Понякога

Понякога те търся във съня си
и често те откривам там,
приседнал, затаил дъха си,
в очакване на теб да се отдам.
Понякога те виждам в непознати,
препускайки с поредния трамвай,
пътувам аз до същността ти,
но спирките все нямат край.
Понякога те включвам във мечтите,
да бъдем заедно, ти да си до мен,
да съхраним дълбоко любовта си
и тъй да се занижат ден след ден.
И ето при поредната ни среща,
отново всеки е студен,
мълчи, прикрива чувствата горещи
от страх, да не е наранен.
И в двата паралелни свята –
мисловния и явния-жесток,
живеем, разминаваме се някак,
избрали гордост, не любов.

Реклама

Природен кръговрат

Дъждовно е,
окапаха листата,
сезона се смени във черно сив.
От времето е,
стеле се мъглата,
природата наддава грозен вик.
Боли я,
лятото си тръгна,
взе шареното си сако в ръка.
Съблече я,
остави я бездомна,
затуй се лее дъжд като река.
Плачи, величествена Земьо,
плачи за лятното сако!
Ще бъдеш ти възнаградена,
със топло, снежно, пухкаво палто.
Но бялата премяна щом наденеш,
величествено ще изправиш ти глава,
ще топлиш майчински подземно семе,
в очакване на нов живот и пролетта.

Любов и омраза

Колко много те мразя сега,
през нощта ще си мисля за тебе,
сутринта ще закуся с вина,
до обяд ще рева като бебе.
После някак ще преценя,
че обичам те силно и бурно,
а следобед ще се разубедя
ще си кажа, че е абсурдно.
Пак ще мръкне и с укор в гласа
категорично ще те намразя,
за да дойде съня вечерта,
колко много греша да ми каже.
Сутринта се събуждам с копнеж
и с тъга, че не си ти до мене,
ставам, бавно си правя кафе,
убеждавам се, че не ми дреме.
И започва поредния ден
на борбата с любов и омраза,
силно влюбена сутрин във теб,
вечерта безпощадно те мразя.

Знаеш ли …

Знаеш ли колко неща искам да ти кажа?
Знаеш ли, че мисълта за теб все ме гони по паважа?
Знаеш ли колко копнея да те имам?
Знаеш ли, че когато си далече умирам?
Задавам въпросите на огледалото,
на празната стая, на дивана с одеялото.
Репетирам умело какво ще ти кажа,
когато се срещнем, рисувам пейзажа.
И после, когато те видя в действителност
изчезва безследно моята бдителност.
Сърцето ми спира, изтрива въпросите,
душата ми гола остава и проси те.
Копнея единствено да те имам веднага,
не мисля за болката, която ме стяга,
не мисля за после, не мисля за горното,
не мисля, дали ще те имам повторно.
Защо ли така ми влияеш незная,
пристъпвам аз граници без да се кая,
погазвам си егото, забравям за себе си,
разплисквам се цялата, в морето на времето.
Прегръщай ме силно, прегръщай ме страстно,
влюби се във мен - ще бъде прекрасно.

Многото въпроси

Каква е истината за света,
за времето, дъжда, слънцата, бурите?
За малките, но хубави неща,
за флората, за фауната, лагуните?
От кой създаден е света -
от Бог, от Дявола или Човека?
Каква ли скрита тайна е това -
фундаменталния въпрос от памтивека.
Дали си имаме места,
определени предварително?
Дали чертаем си съдба
или пък всичко е написано?
А хората които срещаме,
дали нарочно са създадени?
Дали, когато паднем,
предначертано се изправяме?
Дали избираме си любовта
и работата, хобито и думите?
Или е някаква игра,
регламентирана от другите?
Не знаем отговорите и питаме -
Как програмиран е живота?
От раждането си „залитаме”,
накрая свършваме с Голгота.

Реклама
Реклама
Реклама