ТЪНКИ ИВИЦИ НАДЕЖДА

Клуб Вдъхновение представя творчеството на Драгни Драгнев от Добрич

Дълбоко уважавам пролетните празници и обичаи в народния календар на добруджанци. Живея с тях и в тях през годините, които съм натрупал като човек, като поет и писател. Започваме от деня, в който народът връзва мартеници на ръчичките на децата, по плитките на момите и на шиите на агънцата в кошарите. Стигаме и до Гергьовден, но преди това не пропускаме Благовещение. Добруджанци му викат „половин Великден”. На този ден, винаги на 25 март, тукашните хора палят огън в градината и на двора. Възрастни и деца прескачат огъня и наричат :”Бягайте, змии и гущери, че огън ви гони!”. Бързо-бързо подир този обред идва Лазаровден. Денят на лазарките е пълен с много красота, с игри и песни, с пъстро и весело хоро. За добруджанци голям и красив пролетен празник е Връбница.

МАРТЕНИЦА
Синьо и високо е над нас небето –
Първи март с кокиче зад ухото свети.
Иде пролет, слънце по земята бяга –
алена и бяла мартеница стяга.
Ден цъфти, заплита песен и нарежда
алени и бели пътища от прежда.
Къщи и дворове топъл дим извиват –
ален-бял, задъхан вятър мята грива.
Виж, мушкато грее и звезди сънува –
с алени и бели устни ги целува.
Нивите пристъпват, стигат чак до прага,
мартеница славна в пазвите им ляга.
Мартеница моя – като нежно цвете.
Алена и бяла трепва до сърцето…

ПЪРВА ПРОЛЕТ
Нима е пролет… Южни ветрове нима
обърнаха към слънцето земята
и на дърветата зелената кърма
отключи пак на птиците гърлата…
Запяха те… И тъй размахаха крила,
че цялата природа залюляха…
Една звезда се спусна тихо и постла
в гнездата им небесната си стряха.
И ние продължаваме живота с тях
по стъпките, по ручея на дните,
със песните за близост, за любов и грях,
за мъката и радостта в душите…
Така е всяка първа пролет… Изведнъж
поляга топъл облак над тревата,
едва-едва проходила след капка дъжд,

на рамото си метнала дъгата…
Трепти земята. Пролетта бълбука в нас,
но и кръвта ни още носи зима…
Цъфти земята. И капчук проточва глас.
Надежда за живот и здраве има…

ПОКЛОН
Денят е с дъх на зима и на пролет,
с кокичета по-бели и от сняг,
с дървета във просторите наболи,
с небе от птици набраздено пак.
Чудесен ден… Във своя път и корен
той носи вик и болка на жена…
И този свят, в душата й разтворен,
пренася тя под слънце и луна…
Пренася го през мъки и през рани,
във ласка и любов, през радостта,
додето стане майка и нахрани
със млякото си медено света…
Поклон, че във очите й са скрити
искри от песен – нощем ги реди
и нежна стълба вдига до звездите
над мъжки сънища когато бди…
Поклон, жена любима, майко смята!
Живот безкрай за теб е отреден.
Притискай до сърцето си земята –
да бъдем с нея в утрешния ден…

ВИДЕНИЕ НА ПЕПЕРУДА
Прегръщат се –
невидими в тревите – две тела.
Невидими за вас, за мене зрими.
Летя над тях нетърпеливо,
от блясъка им упоена,
откъм зелената постеля.
Движения, напеви тънки
разместват въздуха под мене –
една самотна пеперуда.
Потънали в тревите – дълго
В омая лутат се телата,
с копнежи, с радост се раздават.
Над тях и с тях се олюлявам,
дочувам шепота им нежен…
И в своя танц сама усещам
на вятъра дъха и ласките.
И виждам как спокойно, тихо,
от никого незабелязан,
с криле,обзети от боязън,
по раменете им се спуска
и във постелята ги слива…
И как се вие, как подтичва
на пръсти, милият, добрият –
на любовта им несравнима
цветчетата да не събори…
… В тревите слети две тела
и пламнали от обич луда.
А аз –
самотна, тъжна пеперуда…

КОШЕР
Две пчели, две сестрици прелитат простора
и навярно из път със криле си говорят.
Трепкат звуци и мисли, за нас непознати,
но със радост са пълни, с копнежи и вятър.
А над тях избуяват цветята, тревите
и дъхът им се рони във медени пити.
Слънчев ден, звездна нощ от земята извират
и светът в детска длан като в сън се побира.
Виж, небесният свод бди над облака рошав
със рояци пчели – и прилича на кошер…

НОВ ЖИВОТ
Приижда пролет… Пъплят нежни ветровете,
тревите вдигат първо, после дълго светят
във клоните, на птиците в гнездата топли,
където се събира и възторг, и вопъл…
Изригва нов живот, цъфти, лети във мене,
люлее дните ми над облаци зелени,
прелива обичта ми в гняв, сълзата в радост.
И вместо да танцувам и да пея – страдам…
… Расте животът и звъни на златна лира –
в самите нас заченат, той във нас умира…

НИВАТА
Зрънца поникват… И просторът зеленее…
Пристига вятърът – кой знае откъде е.
Люлее стъбълцата да пораснат още
и със луната да се заиграват нощем…
Тъй нивата набъбва и цъфти просторът –
и все за топъл дъжд с небето си говори…
Като във слънце птици ще се гмуркат в нея,
когато някой ден за жътва тя узрее…
… Човекът уморен, но горд, честит и весел,
ще носи бяла риза и ще жъне песен…

ДУМИ ЗА ЖИВОТ
Обичам думите, когато ми говориш…
Красиви – пълнят на душата ми просторите –
усмихват се и лягат в мен спокойни, мили.
Обичам ги – на любовта ни дават сила…
Понякога се мръщят, носят гняв и вопли.
И дълго зъзнат. И не могат да ме стоплят,
додето във сърцето ми гнездо постилат.
Обичам ги – на любовта ни дават сила…
…Животът бърза във дома ни да нахлуе –
цигулката на детски смях и плач да чуе.

НЕЙ СЕ РАЗПУКВАЙ
Не пъпки, слънчица по клоните изгряват.
Това е знакът, че животът продължава.
Възседнала деня – строшено огледало –
земята тръгва към небето полудяла…
А между нас гласът на соковете реже
просторите на тънки ивици надежда…
(И птицата след първата любовна среща
пренася с песен своето яйце горещо).
Ръце протягам, че това са ми крилете,
да те поема нежно бяла – като цвете,
едва разтворила устица
за слънце и вода…
На твоята душа до коренчето крехко
душата си да дам – за радост и утеха…
Мълчи.
Не се разпуквай.
Чакай, скъпа моя.
Наднича в нас на ледовете часовоят.
Дори прозрачен въздухът ще ни измами,
преди капчук да се обади с телеграми.
Усещам парещи дъгите на дъха ти –
по устните ти устните ми много пъти.
Додето светят нашите тела красиви
и на ръцете възелът ги слива…

ЩЪРКЕЛ

В гнездото – капчица вода.
Ухание на дим и слама.
От песен няма и следа.
Дори и перушинка няма.
И само облакът зелен
над старото дърво нашепва :
един и същи Божи ден
за среща и раздяла трепва.
Пристигаш ти, очакван гост,
в гнездото тихом опустяло.
И с клюн в небето вдигаш тост,
извиваш песен за начало…
Във тоя беден дом какво
крепи семейното огнище…
Любов, деца и тържество…
Накрая не остава нищо.
Небета южни те зоват
и ти си казваш:трябва, трябва…
И в дългия обратен път
смъртта от въздуха те грабва.
Да можех като теб и аз
да бъда тук и там навреме…
Във най-щастливия си час
да мога сбогом да си вземам…

СЪНИЩА
Птица в моя сън – говори, пее…
Слънцето – сълза, трепти над нея.
Искам на криле да ти изпратя
цвете – да ти носи небесата.
Птицата отлита – тя не знае
на съня ми мъките до края…
… Буря вдига пътища и клони –
тежък сън в душата ми се рони.
Чувам ехо – спри да се целунем.
Дъжд угася думи помежду ни.
Мълния и гръм ни озарява…
От любов пияни сме – наяве…
… Земетръс.
До болка те прегръщам.
Сън люлее бедната ни къща.
Блясва нож над твоята утроба –
детски вик звъни по късна доба.
Утре песен тоя миг ще стане,
а светът – честит със любовта ни.
… Хубава си, легнала до мене.
В сънищата само разделени.

ВЗАИМНИ СЕТИВА
Всяка дума твоя е искрица в моята душа –
дните ми препълва, сънищата осветява…
Вземам болката ти с песен да я утеша –
радостта ти ме връхлита с цялото си тяло.
Ден след ден
живота си редим и носим го на длан.
Вик се втурва в нас и с удар ни събаря –
някой иска да ни раздели,
да спре добрия влак,
който тича през сърцата, тия будни гари.
И тогава дума твоя се усмихва и звъни –
топлина посява и протяга нежни пръсти,
в кошера ни слага слънчица
и пали нови дни…
А в душата все умира нещо и възкръсва…
Все по-крехка става любовта ни, свива колене,
премалява,
търси, моли всеки миг опора…
Не препускат вече
на кръвта ни буйните коне.
С птиците, с дъжда, със небесата
не говорим…
Но крепи ме дума твоя и в злокобен час.
Още съм на път към теб
и стъпките ми чути.
Здрав е мостът,
който цял живот поляга между нас,
но едничка твоя дума може да го срути…

ЛЮБОВТА СЕ ЗАВЪРНА
Свършиха думите… Стъпките спряха на път.
Тихо прибрахме криле. И ръцете заспаха.
Върху устните легна тъга. Умълча се светът.
И едничко сърцето не мигна под своята стряха.
Но до вчера стояха покоят и дългата нощ.
Изведнъж проясня и зората изгря помежду ни.
Мила моя…Сънят беше толкова мъчен и лош.
Добро утро. Нека по стар обичай се целунем.
Ти се връщаш и ето – небето е клонка любов.
По ръцете ни слънцето с коренче нежно се спуска.
И отново сияе денят като бяло кълбо
във играта на птиците – нашите думи и чувства.
Скъпа моя. В косите ти парещи хълмчета сняг.
Бръчици тънки по лицето ти вият браздата…
Пия на устните твои меда, дълговечния знак,
откъдето се вдига пътека нагоре в душата…
И отново животът разлиства
в кръвта ни живот –
прелетява телата ни мълния, слива ги пламък.
Любовта ни разпъва криле от небесния свод
и разбирам, че всяка вина се разделя от двама.