Васко Абаджиев е Българския Моцарт

Прогонен е от тоталитарната власт у нас и умира сам и забравен във вагон в Германия 

На 9-годишна възраст става най-младият дипломант в историята на българското висше образование 

"На 14 декември 1978 година в изоставен вагон на един страничен коловоз на гарата в Хамбург, самотен и забравен от света, на 52-годишна възраст умира един от най-големите гении на българското изкуство - великият музикант и изключителен цигулар Васко Абаджиев.

След един живот, бурен, динамичен и изпълнен с превратности, с най-върхови моменти и дълбоки депресии, смъртта му окончателно заключва страницата за неговата личност и принос в най-новата история на европейското музикално изкуство и изпълнителско майсторство. А неговата родина България остава години наред безмълвна, дистанцирана и безхаберна от увековечаване на името му сред най-големите личности в своята културна история.

В хода на времето причините - политически, идеологически или субективни, никога няма да изтрият срама от факта, че във високотехнологичния ХХ век безбройните легендарни записи с изпълнения на този невероятен виртуоз са умишлено унищожени, потулвани или оставени на забрава."

Това пише д-р Поля Паунова-Тошева, музиколог и преподавател по история на музиката в Националното училище за музикално и танцово изкуство "Добрин Петков" в Пловдив.

Още в в детска възраст Васко получава международна известност с виртуозните си изпълнения. Наричан е Българския Моцарт, дете-чудо, Паганини на XX век, Новия Йехуди Менухин (бел. ред. - американски цигулар и диригент от еврейско-беларуски произход) и Дяволския цигулар.

Признанието му не е случайно. На възраст, когато другите деца се учат да говорят, малкият Васко вече е част от музиката. Абаджиев-младши е роден на 14 януари 1926 г. в София в семейството на професора по цигулка в Софийската консерватория Никола Абаджиев и на пианистката Лала Пиперова-Абаджиева.

На 2-годишна възраст родителите му откриват, че има съвършен музикален слух. На 6-годишна възраст Васко прави дебют като цигулар, като безупречно изпълнява ла минорния концерт на Вивалди, сол мажорния концерт от Моцарт и други творби, а изявата му е много впечатляваща. Години по-късно талантливият българин ще стане единственият цигулар, който изпълнява в един концерт всяко от 24-те капричии на Николо Паганини поотделно, което се счита за подвиг на виртуози.

Васко завършва столичното училище "Априлов" с отличие и взема четиригодишния курс на обучение за впечатляващите само две.

На крехката възраст от 9 години е, когато завършва Консерваторията и става най-младият дипломант в историята на българското висше образование. През 1937 г. получава извънредно отличие на конкурса "Йожен Изаи" и става редовен студент в майсторския клас на Брюкселската академия. На 12 години е лауреат на конкурса "Фриц Крайслер" в Лиеж. По това време гостува на крал Леополд III, който му предлага белгийско гражданство, но Васко му отказва и продължава да носи в сърцето и документите си българското си потекло. След двата конкурса придобива световна слава, като същевременно говори немски, френски, италиански, английски и унгарски език.

Успехите не закъсняват и следват турнета из Белгия, Германия, Франция, Италия, Дания, Швеция, където свири с най-прочути оркестри и диригенти и изнася десетки камерни концерти. Публиката затаява дъх пред таланта му, а аплодисментите след края на изявите му дълго не стихват.

В периода 1941-1945 г. Васко живее със семейството си в Германия и учи във Висшето училище по музика в Берлин - специалност композиция и контрапункт. За втори път младият гений получава предложение - да замине за САЩ, където да развие таланта си. Но Васко отказва. "Не мога. Аз съм българин", били всеки път думите на таланта.

И от този момент нататък сякаш животът му тръгва надолу. През 1947 г. умира баща му и музикантът заминава да лекува разклатените си нерви в Будапеща, където основава трио и квартет, с които успешно концертира.

Пет години по-късно се завръща в България и това се превръща една от най-големите грешки в живота му. Първоначално нещата вървят добре - Васко Абаджиев изнася десетки самостоятелни рецитали, концерти с акомпанимент от Панчо Владигеров из цялата страна. Дори през 1953 г. е отличен с Димитровска награда. Но социалистическата власт е безпощадна - Абаджиев трябва да свири в заводи и колективи и е ограничен от изяви на световните сцени. Разрешават му международно изяви единствено в Чехословакия, Унгария и някои и други страни от социалистическия лагер.

Любовта му към България е силна, но замина за Унгария, а оттам бяга към Западна Германия, където прекарва около 30 години. В България името му става табу и е обявен за невъзвращенец. Затова и вероятно никога не сте срещали името му в учебниците и не сте чели материали за него. Защото властта му е дала присъда по идеология, а не по талант. Името му е забранено за произнасяне, книгите, в които се споменава за гения му, са премахнати от книжарниците и библиотеките и са унищожени. Плочите и лентите с негови записи в архива на радиото също са иззети и заличени напълно.

Животът му зад граница е белязан от наистина тежки моменти, които водят и до неговата кончина.

По време на събитията през 1956 г. Абаджиев се намира в Унгария, където е нападнат във влака между Будапеща и Прага, получава травми и заминава в Западен Берлин, за да се лекува. До 1965 г. Васко преживява успешно в Германия благодарение на силната воля на майка му. През същата година жената умира и музикантът трудно се прехранва и е неспособен да се справи с битовата страна на живота си. След прекарана катастрофа, при която получава черепна травма, която допълнително влошава здравето му, българският гений е принуден да работи като куриер в издателство и да свири в моряшки кръчми на квартала "Санкт Паули" в Хамбург. По това време живее при полусляпа и полуглуха възрастна жена, която се грижи за него.

Умира на 14 декември 1974 г. от естествена смърт. Открит е безжизнен във вагон на градската железница в Хамбург, а гробът му не е известен до ден днешен.

"Васко Абаджиев не е създал семейство. Не оставя потомство или школа от последователи и ученици. Почти не е давал интервюта, избягвайки да говори за себе си. Не е четял рецензии, не е обичал да бъде фотографиран. До последно обаче запазва българския си паспорт и не приема чуждо гражданство". С тези думи завършва първият издаден роман (бел. авт. - Маргарит Абаджиев - "Шакона пасион") за живота и творческата кариера на една от най-големите легенди в класическото българско музикално изкуство.

В наши дни Васко Абаджиев няма нито паметник в България, нито улица с неговото име.