Баба Минка - българката, която смело отиде на военния фронт

Взима пушката на мъжа си и препасва патрондаш 

През Първата световна война добричлийката носи вода на войниците 

"Една от жените, които първи, с кобилица на рамо, влязоха от града, беше и Шина. Тя е четиресетгодишна, чевръста и силна жена. В малките градове хората отблизо се познават помежду си, но Шина имаше и друга известност. Беше бедна, но трудолюбието й беше пословично, а в благонравието и строгата й набожност никой не смееше да търси лицемерие. И строгият морал, и мъжествената енергия й придаваха нещо странно, както беше странно и името й. Когато станеше дума за нея, някой можеше да повдигне рамене и неопределено да се усмихне, но нещо лошо едва ли намираше да каже."

Това е част от разказа "Българка" на Йордан Йовков, който описва храбростта на героинята Шина. Всъщност неин прототип е истинска жена - Минка Дяко Георгиева Сарийска, която е живяла в Добрич. И днес ще ви разкажем точно за нейните бележити постъпки, които са достоен пример за поколенията.

Йовков пише разказа си само няколко дни след като научава историята на Минка. Добричлията Ловчо Стоянов му разказва, че през септември 1916 година, по време на сраженията с румънците като част от Първата световна война, баба Минка препасала пушка на кръста, метнала кобилицата с бакърите на рамо и многократно прекосявала бойното поле, за да носи вода на българските войничета.

"На 19 октомври 1916 г. в брой 229 на вестник "Военни известия" е отпечатан разказът на Йордан Йовков "Българка". За прототипа на героинята Шина приятелят на Йовков Ловчо Стоянов разказва: "Същинското име на Шина е Минка. В Добрич й казвали или баба Минка, или баба Дяковица. По мъжовото си име се казвала Минка Дяко Георгиева Сарийска. Починала е на 29 юли 1930 г. на 70-годишна възраст. Имала осем живи деца: четири момчета и четири момичета... От един Минкин братовчед научих, че тя отишла, въоръжена с ловджийска пушка и кобилица, в окопите", разказва д-р Кремена Митева, която е главен уредник на Дом-паметник "Йордан Йовков" в Добрич.

И добавя: "Мъжът й бил ловджия и навярно тя взела неговата пушка и патрондаша. Това ми потвърди и Стоян Ингилизов, който с файтон носил вода към бойната линия и по пътя към болницата бил настигнат от баба Минка, която, въоръжена с пушка през кръста, носела на рамо кобилица с вода. Една нейна племенница ми каза, че баба Минка била пряма - режела направо. По чешмите тя туряла ред - кой първи да пълни вода - и никой не можел да й се противи. На опърничавите тя сочела кобилицата. Кафеджията пред общинското управление Михаил Недев ми разправи, че тя често идвала за вода на чешмата на управлението и когато минавали румънски стражари или чиновници, тя ги чумосвала гласно. Когато те попитвали какво казва тая жена, жените я завардвали, като обяснявали на румънците: "Опустосва чешмата, че не течала бърже...".

Други исторически извори сочат, че когато започнала битката край Добрич, баба Минка се качила на камбанарията, наблюдавала отгоре какво става на бойното поле и извиквала, за да чуят ясно комшиите й.

"Тя първия ден ходила на фронта и когато минавала край дворовете и когато виждала жените да стоят и да плетат чорапи, гълчала ги и ги канела да отидат да окуражат войниците. Минка разправяла на дъщеря си, че когато била на фронта и срещала войници да отстъпват, тя ги окуражавала да се върнат, че и тя ще бъде с тях. На другия ден занесла много кобилици с вода до окопите. Това се потвърдява от много други лица, които я стигали или срещали по пътя си", споделя още Ловчо Стоянов, който има основен принос за разпространението на историята на смелата добричлийка.

За преживяното от добричките граждани в дните на сраженията за града - 4-6 септември 1916 г., пише в мемоарите си ген. Тодор Кантарджиев в своята книга "Добричката епопея" (1931 г., страници 77-78): "Мнозинството граждани излязоха по хълмовете вън от града да наблюдават боя. Полека-лека те свикнаха с опасността от пръскащите се над главите им шрапнели и свирещи около тях куршуми. Някои по-сърцати полека-лека се доближиха до самата позиция. В момента на кризата, когато всичко влезе във веригите, някои от разпалените безстрашни родолюбци заместиха нестроевите, други носеха дори във веригите патрони и вода за нажежените картечници, изнасяха и пренасяха ранените и пр. Това ставаше под град от куршуми и шрапнели. Между тях имаше 12-годишни деца и 70-годишни старци. От тях някои даже бидоха ранени. Когато огънят съвършено утихна и се зачуха победните поздрави на нач. на В. В. и викът "ура" по линията на стрелковите окопи, гражданите, от всички народности и възрасти от двата пола, масово се затекоха на позицията при победителите, спасителите им. Акламираха следващия по окопите генерал, стискаха сърдечно ръцете на юнаците, целуваха ги!"

Делото на Минка може да не е много популярно в страната, но се пази спомена за нея в добруджанската столицата. Улица в града носи нейното име - "Баба Минка". Според мнозина това е може би най-малката уличка в града. Смелата българка е живяла на ул. "Цар Симеон", но къщата й вече е съборена, а наследниците й продали мястото преди няколко десетилетия.

Баба Минка е погребана в старите градски гробища, но след преместването им на сегашното място костите на тази смела добруджанка не са изместени и сега тя няма гроб и тъне в забрава.