Анна Карима вкарва българската жена в университета

• Мнозина й се подиграват, осмиват я с постановка в Народния театър 
• Открива първото девическо търговско училище и първата забавачка за деца на работещи майки 

"Минаха години и се даде първия тласък за организиране на жените - то бе изхвърлянето на жените от университета, където те встъпиха в него отпърво само като слушателки... Първата петиция от групата (малка група от мъже и жени), чиято душа бе Екатерина Стоичкова, биде подадена в Народното събрание в 1896 г. С нея в категорични изрази се искаше достъп на жената до университета."

Това са думи от статията "Женското движение у нас", чийто автор е Анна Карима. Забележителна дама, която надскача ролята си на писателка и преводачка и започва борба за правата на българските жени.

През 1897 г. Анна Карима основава първото женско образователно дружество "Съзнание", което впоследствие подава петиция до Народното събрание за допускане на жените до университетско образование. Това се случва едва през 1901 г., 13 години след откриването на Софийския университет, пише Българският хелзински комитет. Въпреки общественото несъгласие 16 жени са допуснати до лекции в началото, но само като слушателки. Това забележително събитие за жените в България е поводът Карима да напише статията.

Защитничката на правата е родена през 1871 г. в град Бердянск в Руската империя под името Анна Тодорова Велкова, като впоследствие приема псевдонима, с който добива популярност. Неин баща е революционерът Тодор Велков, който участва в Сръбско-турската война (1876 г.) и Руско-турската война (1877-1878 г.). Доживява да види освобождението на България, но се завръща в Бердянск, където остава да живее до края на живота си. Дъщеря му избира да се установи в София, където завършва гимназия.

Още в младежките си години Анна започва да пише разкази, повести, романи. Първия си разказ "Обикновена история" печата в списание "Ден", като по това време е 20-годишна. От 1892 до 1895 г. редактира списание "Почивка", а пиесите й "Подхлъзна се", "Загубен живот" и "Над зида" са поставяни на сцената на Народния театър. Друга нейна пиеса "В балканах", оригинално написана на руски език, е поставена в Санкт Петербург.

През 1901 г. Анна основава Българския женски съюз, първата обща женска организация, като реакция срещу ограниченията, наложени върху жените по отношение на образованието в края на 90-те години на XIX век. Тя става негова първа председателка и редакторка на печатното му издание - вестник "Женски глас" (1899 г.), което се използва за разпространяване на идеите на равноправието.

Развитието на женското движение в България започва още преди Освобождението на България, от средата на ХIХ век. Първото женско дружество е основано през 1857 г. в град Лом от учителя Кръстьо Пишурка. Следва изграждане на дружества и в други градове в страната, за да бъдат обединени в обща организация в началото на ХХ век.

През 1908 г. Карима публикува статията "Ние" във вестник "Равноправие", където пише: "Под думата равноправие днес се подразбира едно: извоюване граждански и политически права за жената - или с други думи: припознаването личността на жената, личност на пълноправен гражданин, какъвто се явява мъжът в една конституционна страна - или с други думи: изваждането на жената от мястото, отредено ней в нашите закони, място позорно за човек, ценящ своето достойнство... Ние искаме да ни се припознае правото на непосредствено, пряко участие в уредбата на държавата".

Появата през 1908 г. на нова феминистка женска организация - "Равноправие", е провокирана и от някои международни развития, а именно женската суфражистка кампания в Западна Европа, която настоява жените да получат избирателни права при същите условия, каквито има за мъжете.

През 1916 г. Карима открива в София първото девическо търговско училище, а по време на войните от 1912 до 1918 г. се занимава с благотворителност. След смъртта на дъщеря й Надежда през 1918 г. Анна участва в основаването на пансион за сираци и дружество "Инвалид", тъй като вярва, че децата с психически проблеми или увреждания не бива да бъдат изключвани от учебния процес. Борбената дама отваря и първата забавачка за деца в подкрепа на работещите майки.

Емблематични остават думите на Иван Вазов за нея: "за да се съди за културата на един народ, трябва преди всичко да се види нивото на развитие, до което е дошла жената в тая страна. Изхождайки от тая мисъл, аз не мога да не вярвам в бъдещето на този край, щом имаме жени като г-жа Анна Карима. Тя носи в себе си всички елементи на жизнеспособност, трудолюбие и неизчерпаема енергия".

Въпреки многобройните й благородни и прогресивни дела не липсват и хора, които осмиват Анна Карима, определяйки я като мъжемразка и феминистка, която е разведена. Съпруга е на политика Янко Сакъзов, с когото имат три деца, но впоследствие се разделят. Драматургът Стефан Костов я използва за прототип за комедията "Мъжемразката" през 1914 г. Костов е консервативен критик на еманципацията на жените и представя Анна като учителка с феминистки възгледи, която се развежда и в неосъщественото търсене на брачно щастие се захваща с политическа дейност. Постановката тогава е представена в Народния театър в София, припомнят от Български хелзински комитет.

Карима емигрира във Франция, където на 15 август 1926 г. пише "Апел за мира - за България" и го изпраща в Женева до всички членове на Обществото на народите. Поддържа контакти с френския комунист Анри Барбюс, на когото предоставя материали за написването на антифашистката му книга "Палачите". Извадки от нейни речи и текстове са публикувани в списание "Комунистическо знаме", който е задграничен орган на БКП. За дейността й е подведена под отговорност по Закона за защита на държавата от правителството на проф. Александър Цанков. В края на 1926 г. Анна заминава да живее в СССР, но две години по-късно се прибира в България. У нас издава книгата "В днешна Русия" и превежда и издава "Палачите" на Барбюс.

Анна умира на 7 март 1949 г., като оставя богато наследство като писателка, публицистка, феминистка и активистка. Карима е една от най-изявените лидерки на феминисткото движение в България, борейки се усилено за равни права и пълна еманципация на жените чрез активна просветителска, публицистична и обществена дейност. Нейното неуморно търсене на индивидуална и социална справедливост заслужено я нарежда сред най-емблематичните фигури в историята на българското феминистко движение.