Легендата в бокса Свилен Русинов: Подценяване ме лиши от финал в Барселона
Свилен Русинов е най-успешният български боксьор в тежка категория. Той има медали от олимпийски игри, световни и европейски първенства. Пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" разказва за своята изключителна кариера.
- Г-н Русинов, вие сте един от най-легендарните български боксьори с медали от всички големи първенства. Кои са нещата, които най-много ви изпълват със задоволство?
- Успехите, които съм постигнал. Имам медали от всички големи първенства. Благодаря на семейството и приятелите, че са ме подкрепяли, за да ги постигна.
- Как започна всичко при вас?
- Като всяко момче на 14-15 години мечтаех да стана голям спортист. Тогава исках да съм голям футболист. Отидох в Плевен да тренирам футбол, а не бокс. Записах се да уча в Техникума по строителство. В моя курс имаше момче, което тренираше бокс. Покани ме да отида да го гледам на една тренировка. Там треньорите забелязаха, че имам физически качества за бокс. Изявиха желание да ме запишат. Аз отказах категорично. На следващия ден пред входа на пансиона ме чакаха трима или четирима човека - старши-треньорът на клуба по бокс в Плевен и няколко помощници. Казаха ми, че имам голямо бъдеще в бокса, което аз тогава не им повярвах. Приех да опитам, пък каквото сабя покаже. Освен футбол тренирах и гребане. Прецених, че добавяйки и бокса, ще стана много натоварен. С течение на времето остана само боксът. Това, което те ми казаха на тази среща, наистина се сбъдна.
- Помните ли първото си състезание?
- Започнах от младша възраст да играя. Имаше момчета в тежка категория, които вече се бяха наложили. Първия мач го загубих. След това на едно състезание в Плевен станах втори на републиканско първенство за юноши. Треньорите на националния отбор видяха, че имам качества, и ме повикаха. Докато бях юноша, нямаше толкова добри боксьори в тежка категория. Те помолиха треньора на мъжкия отбор да ме вземе там. Така още от юноша тренирах с мъжкия национален тим. Там имаше няколко много добри боксьори. Попаднах в една мелница. Някой път след тренировка ми е идвало да се откажа, защото беше много трудно. Те бяха вече мъже, играеха в най-големите първенства. Петър Стоименов бе един от най-добрите в света. Нямаха никаква жал към мен. Благодарен съм за това. Така изградих качества, които ми помагаха в дългата ми кариера.
- Първият ви голям успех е в Рино през 1986 г. , когато сте на 22 години.
- Тогава ръководството на федерацията повярва в мен. Целта на старши треньора беше да играя на по-долната категорията. Опитахме на 81 на европейско първенство. Там загубих и Николай Джелатов е преценил, че съм за 91 и успехите дойдоха. Станах трети на това световно първенство.
- Започват големите ви успехи. На всяко първенство, на което участвате, с изключение на едно или две, се връщате с медал. Как успявахте да поддържате това постоянство?
- С много труд. За разлика от другите ни боксьори, които бяха големи таланти и с много малко усилия ставаха световни шампиони, при мен се получи с много труд и всеотдайност в тренировките. В моята кариера, която е около 16 години, от две първенства съм се връщал без медал. И то не защото съм бил вече на години. В края на кариерата ми липсваше конкуренцията в категорията тук. Останах сам и нямаше с кого да играя. Трябваше да го правя с боксьори от по-долните категории. Така не можеш да добиеш добра форма. Затова загубих на европейското в Дания и на световното в Берлин 1995-а и за съжаление не можах да участвам на олимпиадата в Атланта.
- Имате участие на две други олимпиади. Първата е в Сеул 1988 г. Какво се случи там и не ви потръгна?
- Играл съм в четири цикъла за олимпийски игри. През 1984-та не участвахме заради бойкота на соцблока. След това 1988-а бях в Сеул. Там за първи път от осем години се събраха соцлагерът и т.нар. капиталистически строй. Жребият беше добър. Първият мач беше с поляка Анджей Голата. При победа отивах на боксьор от някакви острови и след това медал. За съжаление трябваше да играя 15 дни след жребия. В това време на подготовка в Сеул беше много топло, но трябваше да поддържаме форма. Свалих доста килограми. Срещу Голата бе един много слаб мач за мен. Загубих. Полякът игра полуфинал. След това стана професионалист и има мачове с най-добрите.
- През 1992-ра е най-големият ви успех на олимпиадата в Барселона. Разкажете повече за нея.
- Година по-рано завърших на второ място на световното първенство в Австралия. Бях вече узрял боксьор. В първите два мача победих унгарец и германец. На полуфинала мислех, че това, което съм научил като тактика, ще ми помогне. Явно сгреших. Подцених боксьора от Нигерия, който на световното предната година бях отказал. Подцених го и той ме победи с две точки разлика. Ако бях погледнал малко по-сериозно на мача, щях да играя финал.
- След световното 1993 г. получавате апетитно предложение да станете професионален боксьор. Какво се случи тогава?
- Няколко пъти съм имал предложения от мениджъри. Тогава подписах и предварителен договор с агенцията на Филип Фондю. Деляха ме месец-два да отида във Франция. Там да живея и тренирам. Преди да направиш решителна стъпка, преценяваш нещата. Прецених, че е по-добре да остана в България като аматьор. След това 1996 г. след световното в Германия имах предложение от Джордж Форман. Той тъкмо се беше върнал на ринга. Игра за световна титла на 45-46 години. Имах покана от неговия мениджър да отида в Щатите и да му стана спаринг партньор. След това евентуално да направя мач като професионалист. Бях офицер в армията и докато си пусна рапорт за уволнение, мина определено време. През него Форман спря да играе. Така договорът се провали. Останах си в България и продължих да играя до края на 1997 г. като аматьор. Тогава прекратих спортната си кариера.
- Съжалявате ли за това, че не станахте професионалист?
- След олимпиадата 1992-ра играех в един германски клуб близо до Хамбург, където е една от най-известните промоутърски къщи. Гледаха ме и още тогава ме канеха да стана професионалист. И тогава не го направих. Някой път, като се замислиш какви боксьори си побеждавал, а те всички са станали професионалисти и какви финансови възможности имат в момента, съжаляваш. Може би трябваше да опитам.
- "Универсум", след като не подписват с вас, го правят с братята Кличко.
- Те вече бяха там. С Виталий сме се засичали в германското първенство, но не сме играли мачове. Срещали сме се два пъти на големи турнири. На Световната купа в Тайланд го победих, а на световното за военни в Рим той ме победи. С него се играе трудно. Той е много висок, физически здрав. В Банкок го победих благодарение на опита.
- На "Странджа" през 1996 г. се изправяте и срещу Владимир Кличко, който по-късно става олимпийски шампион. Побеждава ви с една точка.
- Той играеше на долната категория. Тогава качи на тежка, за да я пробва за олимпиадата. Загубих 4:5. Страдах от липса на спаринг партньори, на ръкавици. Освен загубата, която претърпях тогава, участията ми и в другите първенства бяха провал.
- Винаги сте споделяли, че талантът не е бил водещото при вас, а по-скоро упоритата работа. Каква беше разликата между вас и другите момчета и колко повече тренирахте?
- Ходех в залата около 1-1,5 ч. преди тренировката. Приключвах моята половин час след тях. Около три часа беше моята тренировка. Знаех, че нямам талант, но имам желание. Повече труд хвърлях в тренировките. Другите момчета имаха талант и с малко труд жънеха успехи. При мен всичко беше с много работа.
- Винаги сте били близо до бокса. Правили сте клубове, където да тренирате деца. Сега се занимавате с едно много талантливо момче.
- След като прекратих моя път в политиката, отидох в Горна Оряховица. Там създадохме клуб с едно момче. Започнах да се занимавам с деца. Още първата година завоювахме доста медали. Клубът още съществува, тренират си, но аз се прибрах в моя роден край. В момента се занимавам с едно кадърно момче на 13 години. Играе в групата на учениците. Вече два-три пъти става шампион. Имам мечтата да повтори част от моите успехи. Казва се Злати Пенчев. От Бяла Слатина е, но тренираме всяка вечер в Луковит.