Адриана Димитрова

Адриана Димитрова е на 35 гоини, от град Враца, но живее в София. Завършила ебългарска филология и спортна журналистика, работи като спортен журналист. Пише проза и поезия от дете.

Драмата

Любовта - низ невъзможни възможности
Младостта - вдетинена старица
А душата - замряла в полет
Онемяла, обрулена птица.

Тялото ми - от здраве разядено,
Мислите ми - подредено разбъркани.
А честта ми - достойно предадена,
Пременена в нови дрехи изтъркани.

Мойта вяра в доброто - застинала
Се разлива на злото в ямата.
Светло бъдеще - вяло отминало-
Осветява сърцето на драмата.

А ето я и нея:
В огнището огънят тлее
Светлината в небето тъмнее...
Бурен зло над доброто израства
И светликът трепти и угасва.

2. "Без белези"
Всеки ме наранява,
Но никой белег не оставя
Зашивам раните и се надигам.
Тичам. И пак щастливите настигам.

Задавам си болезнени въпроси -
Какво печели, който болка носи?
Израства ли, когато наранява?
Аз мисля, че по-малък става.

Нанесената болка принизява
Понесената мъка извисява.
Душата, що с' сълзи се храни
Е блюдо за чакали и за врани.

3. "Мозайки в небето"

Преследвам облаци с очи, немея
Картината небесна щом съзирам.
Дали да ги запазя в мене ще успея -
Не знам. Ала не мисля да се спирам.

Минават облаците по въздушни релси
Отнасят мъките ми, пратени по тях
И щом на хоризонта заприиждат нови
Аз им изпращат свой отминал грях.

Понякога те сякаш, че препускат,
А друг път влачат се - унило, страдно.
Те винаги усещат моите чувства
Четат в очите, следващи ги жадно.

На разрушеното от старостта глухарче
Напомнят литналите нишки луди.
Дори понякога, разпръснати в небето
Подреждат фигури кат' ято пеперуди.

Очите ми за миг превръщат в птици
И с устрем ме повличат в свойто ято
И аз политам над танцуващи пшеници
И се докосвам до пространства непознати.

4. "Вярата"

Тя се лута като птица в нощта
И се удря в прозорците гранитни,
Но не отваряш своята врата
И я оставяш да отлитне.

Пусни я, облаци разгръщай,
Вдъхни дъха си в устните изпръхнали!
Усмихвай ? се, стига си се мръщил,
Разсмей се звучно в стаята заглъхнала.

Улови я с мрежа - светлина искряща
Във вир, стаен под всичките повръхности.
Освободи я - тих акорд от струната трептяща,
За да роди мелодия от звуците разпръснати.

5. "Без теб"

Ако е светъл ден и слънчогледите ухаят,
Ако вали безспир, а пеперудите нехаят.
Ако се гонят вихри, а ти не си с мене
Тогава аз ще бъда наранена.

Ако смехът на влюбени звънти край мене
И слвеи запеят вдъхновено,
Ако лениви облаци просторът влачи,
А аз под тях сама съм - ще заплача.

Ако звучи мелодия и гали сетивата,
Дъгата свърже ли небето със земята
И щом изсвири нощен влак в тъмата
Ще страдам, ако ти не ми дръжиш ръката.

6. "Новият самотник"

Пълзи, търкаля се и хлипа
Някакво чувство в този ден изгубен...
Върти се с вятъра и ме връхлита
И ме увлича в бяса си безумен.

То се промъква сред развалините
На чувства, на копнежи и мечтания.
Невидимо нахлува ми в очите
И пуска сълзите на мрачни разкаяния.

Не искам новият самотник да остана
Съсипани колони да издигам
Не искам да се скитам изтерзана,
Но времето на Ной... дали настана?

7. "По-добре"

Не ми казвай какво е любов
И любов, не, не ми пожелавай!
Аз съвети не искам от теб
И, за Бога, не ме съжалявай!

Ти си раснал обгърнат от обич
И сега си обичан, лелеян
Пожелай си сърце на жена
И въпрос е на дни да си с нея.

Аз не зная какво е любов
Не познавам лицето ? ведро.
Свойта маска пред мен не свали
Тя, която раздава се щедро.

Имам сили да прогоня любовта.
Не ме питай защо, но го правя.
По-добре да не видя лицето ?,
За да мога да я забравя.

8. "На Незабравимия"

Навън е паднал мрак, нощта обгръща
Пейзажа в черната си мантия зловеща.
Вилнее буря - хищна птица, тя се спуща
И сякаш търси да отмъкне нещо.

Небето тръпне в студ, луната
Не смей да заблести в нощ подобна.
Скована е от мраз и лед земята
Покрита с неми сенки и злокобна.

В онази нощ, когато бледна смърт -
Гневна и зловеща, те откъсна
От хорските сърца и твоя път -
Светъл и велик, с' замах прекъсна...

Тогава някакси надеждата умря,
Страхът се върна, устремът угасна.
Разля се кърваво-пулсираща зора,
Небето в ураган с' земята срастна.

Защото онзи, който на бесилото увисна
Незрящий роб от унеса извади
И светлина от думите му плисна
И се изля над стари и над млади.

9. "България"

Бяло, зелено, червено с четири ъгъла,
Ъгли, които наричани биват посоки
Люляк, лале и латинка ухаят на хубаво
Гъсти гори, в които потъваш дълбоко.
Алени рози прегърнати шепнат унесено
Рила и Пирин надигат очите си сини
Излиза Делю Хайдутин с песен
Яхнала вятъра целия Космос да мине.

Кое ли е кътчето, що ми напомня за Рая,
Странникът пита се, смаян въздиша.
Как ми се иска да го опозная!
Как ми се иска поема за него да пиша!
(* В първия стих има акростих)

10. "Парче от вечното"

Като понесен сняг от вихър БЯЛО
Като платно пред вдъхновен художник.
И кат парченце от разбито огледало,
В което времето почти е спряло.

И като изумруд, в недрата земни сгушен,
Поле, в което вятърът беснее и се блъска,
В безкрайна морска шир - парчето суша...
ЗЕЛЕНО грее и искрици пръска.

Вълна с цвят на роза неоткъсната
Дели се от дъгата и потича
И сякаш вино в чаша с' звън се стича
И сякаш смела кръв от раните изтича.

И се редят три цвята в късче плат,
Къс от сърцето, къс от твоя свят.
Къс от вселената и от всемира,
парче от вечното, което не умира...

11. "Изгубена"

Настъпва утрото, прозорците отваря
И внася свежия лазур на син атлаз
.
Върху сатен в стаята главата ти отмаря
Ще поздравиш ли утрото с усмивка, Атанас?

Когато сивота нахлуе безпощадно
И окове усмивката ми под безцветен пласт
Ти ще полееш ли онази роза жадна,
В каквато се превърнах, Атанас?

Очите ти са изумруден океан,
В който се изгубвам и с компас,
А моите са корпус разлюлян
На кораб, който в теб потъва, Атанас.

Когато връхлети света стихия дива,
А под дъжда стоя неприютена аз,
Ти ще отвориш ли очите си красиви,
Ще ми дадеш ли подслон, Атанас?

12. "На сестра ми"
Завинаги остана млада, ангел свят,
завинаги усмихната на този злобен свят.
Сърцето ти е спряло, ала любов сърдечна
от него се излива и ще остане вечно.
Смъртта отнася хората, но ангелите - не,
ти ангел си и теб смъртта не те отне.
И споменът за теб завинаги остана
макар да ни боли, изгаря като рана.
Обичаше живота, живееше с жажда
човече като теб веднъж на век се ражда.
Ти правеше добро дори на злите хора
и все да се раздаваш не знаеше умора.
И работа дори избра си неслучайна
помагаше на хората с усърдие безкрайно.
Днес те откривам само в очите на децата
за тях преживе щедро раздаде си душата.