Реклама
https://www.bgdnes.bg/novini/article/7467399 www.bgdnes.bg

Петър Гаргов

ВНИМАНИЕ!

С представянето на Петър Гаргов, завършва конкурсът за млади поети "Златен АС". Победителите ще бъдат обявени на церемония, която ще се проведе на 10-ти юни от 18:00 часа в театъра на софийския университет "Св. Климент Охридски". Всички, чийто стихове са били публикувани във вестник "България Днес", са поканени да участват. Всеки който присъства на церемонията, дори да не спечели награда, ще бъде удостоен с грамота за участие, както и ще може да прочете свое стиховорение ако желае. За потвържедние на присъствие и повече информация пишете на адрес: [email protected] или звънете на тел: 029422640.

Днес ви представяме последния участник в нашия конкурс - Петър Гаргов. Той е на 20 години, от гр. София. Студент е по журналистика в Софийски унивеститет "Св. Климент Охридски". Обича да експериментира с думите, да изразява неизразимото. Желае да отведа представите на хората до там, откъдето няма нужда да се връщат.

Утробата, каквото и да речете,

е нашто убежище от срама на

късната, дебнеща готическа проза.

Отровата - всичко друго след това.

С глътка киселина крачим по въжения мост.

И после с поглед ясен през стегнатия възел

се връщаме в дома на сладостта.

Срещу поетите

Оставете ни.

Нека се мъчим

острите писалки във

коравата хартия да

забождаме.

От тях нашите

разяждащи

пориви да

тласнем във тесния

ви космос ясен.

Ала едва ли те дотам

ще стигнат.

Ще излизат като от жежка

пещ през начервените

уста. Млади дами в

бални рокли сонета

монотонен с възторженост

ще цитират. А зимата той

заедно с ледния им дъх

в пространството ще чезне,

докато страниците във

библиотеката от махагон

изгният.

Омръзна ни.

Не искаме спасение.

Не щем нашата балада

да четете и после да

пътува тя из декадентските

ви соарета. Не искаме.

Спасете ги. Дотегна им

да пишем за небесните

тавани и шумещите дървета.

Писна ни от вечен стремеж

към любовното клише и

измислените музи, дето за

гушата злобно ни стискат.

Защо са ни някакви редове,

изпълнени с метафори,

хиперболи и други

заблуди?!

"Каква прекрасна съзвучна

рима" - това го не щем.

Плюем с храчки злъчни

върху тая остроумна

игра със думи,

която с безброй лъжи

стихосбирка е сплела.

Омръзна ни.

Забравете за лириката,

която сърцето буди, а

приветствайте, по-скоро

приветствайте

рационалния трепет.

Срежете му гърлото на

миражния сантимент,

тикнете го в просторна

като цел свет килия, където

векове кокалите си от бяс

да гложди, и от вас - хората,

завинаги да се отърве.

Контражур

Във шпалира от сгради

криво тича бездомен в снега

и стъпките му толкоз тежки

не остават подир дрипите следа.

Валежът удря - плесница!

И с плесницата от ледник далечен

пристига с остър замах студа

да стопи титаничния саван.

А в стаята шаблонно лежи

старецът блед с

огъната кост

от болест покрусен

и мята поглед мътен към

пурпура електрически,

вънка от кристалите

въглищни отразен.

В самотност, вижда се,

не тлее.

Ни в нищета.

Пред камината

с синкав пламък бумтящ

топлят се семейните люде -

дюшемето под тях

от зимна патина

подгизва.

Сякаш всеки прозорец

приветства ледната

нощ

и белите завеси,

които косо се леят,

ни пречат да чуем

свирепата битка на

сиротния

бродещ.

(герой?)

Озимандий в 2019

Номад от тайни страни

тихо във ухото ми нашепна,

че някъде в булевардните плитки

момък съзрял - до кръста в земята

зарит, изваян от сено и с плът покрит,

с живи тръпчинки и набъбнали вени.

Сърцето на две в ръцете държал.

Но по лицето не личали страсти на човек

безстрастен, а само завидно благоденствие.

Пред него във асфалта издрани буквите

белеят...

А номада закашля се от залъци с вар,

задави се, изплю слитците от прах

и в нозете ми умря.

Спомен

Имаше време,

помнех го преди,

с баща ми се

познавахме за момент.

И във тоя момент

на кръгла маса

зад вертепни стени

с недомлъвки

сякаш съветите

хлапашки и

ясни,

ясни като черно огледало

от устата му се

стичат.

Преди го познавах,

лулата си

с зелен още тютюн

тъпчеше,

пушека през ноздрите

като бик разярен

на тласъци излиза,

а в намачкания лист

вее лежерност на изпълнен

докрая живот и

замира усмихнат.

Преди го не познавах,

признавам,

срам ме не е, че

странях,

за да не може

после дълго жалейката

корема да ръга,

за да не разказвам

таз история човешка,

която за назидание

да служи

на младежката пролет.

Сега го познавам;

(сгреших)

мътни са прозорците и

чакат камък

на парчета да ги

строши.

Метежници

Шивачи с губерки.

Ковачи с чукове.

Касапи с ножове.

Меса.

Кости.

Смолисти трупове.

Безмедни пчелари.

Воини с ботуши без токове.

Атака!

Назад!

Меценати на ужаса.

Назад!

Във строй!

Във строй!

Артисти с бръсначи

и саби

и копия.

Без щит!

и щикове.

Окрилени от плащове;

със пажове от две им страни.

Очакващи сетния гръм:

пищящи уши

канални пискливи плъхове

свирещи локомотивни пари.

Третина.

От лечебни сокове

едвам диханни.

Йосиф измамен.

Проклета третина

от души

прости и единни

и единствени заченати непорочно.

Реклама
Реклама
Реклама