Режисьорът Галин Стоев: Навеждането пред руснаците е срам!

Скандално е, че президентът ни говори като говорителя на Путин

Кой е той

Режисьор, директор на Националния драматичен театър в Тулуза, Франция. Галин Стоев е роден през 1969 г. във Варна. Завършил е театрална режисура в НАТФИЗ при проф. Крикор Азарян. Има постановки в Младежкия театър, Военния, Народния, Варненския драматичен театър и др. След 2000 г. поставя в Белгия, Франция, Русия. През 2005 г. основава собствена театрална компания в Брюксел - Fingerprint.

- Г-н Стоев, как стигнахте до пиесата на Саша Денисова "Хага" и защо избрахте да я поставите?

- Радвам се, че работя с български актьори и поставям в Народния театър. Текстът е написан от Саша Денисова, която е украинка, живяла в Москва и там направила кариера с награди, с участия в големи проекти. След началото на войната, след като се позиционира срещу политиката там, бе принудена да напусне Русия. За Саша чух от различни хора от различни точки по света и когато разбрах, че работи в Полша, отидох да говоря с нея. Тя ми сподели за идеята си да пише текст - "Хага". Завърши го в края на февруари, в началото на март отидох при нея и й казах: Не виждам смисъл да направя този текст във Франция, защото там не е необходимо да се убеждават хора да разбиват едни врати, които са отворени. И реших да е тук, в България. Трябваха ми два дни, за да прозвъня няколко човека, взех си неплатен отпуск до септември, обадих се във френското министерство на културата и те ми разрешиха, дори ме подкрепиха. Текстът разиграва един процес в Хага - престъпления срещу човечеството, това, което се случва в момента. В театъра много обичаме трагедии, драми, убийства, защото хората идват, за да видят как тези на сцената ще разрешат конфликти, които ние като хора не знаем как да разрешим. Но парадигмата на времето се е променила. Трябваше да се реагира много бързо.

- Защо решихте да го направите?

- През повечето време в годината живея и работя извън България. В последните месеци аз наблюдавах и в политически, и в социален план как се развиваха нещата тук и бях в един тих ужас от случващото се. Попитах се какво мога аз да направя, за да променя нещата. И тогава се появи този текст. Той е смесица от документални парчета текст на хора, които реално са казали тези неща, само че тези парчета са организирани в една фантасмагорична реалност. Знаете ли, сцената по принцип е място на власт. Този, който е на сцената, изглежда по-красив, по-чаровен, по-силен и заради това има правото да изнася послания. Публиката е в ситуация, в която очаква нещо да й бъде дадено, казано, да се получи обмен и той да бъде иницииран от сцената. Понеже става дума за въображаем процес, всички нормални хора се надяват той един ден да се случи, но никак не е сигурно всъщност в света, в който живеем. И никак не е сигурно, че правото ще е възстановено. А процесът е много необходим, за да знаем, че правото ще възтържествува. И това ще ни даде някакъв общ консенсус като общество. На мен ми е много трудно да се позиционирам като режисьор и творец и да говоря за вечните ценности все едно нищо у нас не се случва. Мисля, че днес да се говори за любов или за трепети на душата ти е много хубаво, обаче не стига. Защото светът не е същият. И текстът "Хага" ми даде възможност да сложа пръст в раната

- Как мислите, че зрителите ще приемат постановката?

- Идея си нямам, но обществото ни има огромен проблем с базисните ценности. Т.е. обществото е толкова разделено, че практически живеем в състояние на война. Засега не е влязла в материята достатъчно, за да се манифестира и хората да почнат да се стрелят един друг, но историята ни е показвала, че това може да стане за три секунди и няма и да разберем как сме преобърнали нещата от едната страна на другата. И тогава въпросът за мен е - къде е най-будната част от нашето общество и не би ли трябвало хората, занимаващи се с култура, да представляват тази най-будна част? Признавам си, че аз днес съм шокиран от отсъствието на украински знамена върху емблематични сгради и институции, с които не друго, а да се демонстрира съпричастност към трагедията, която изживява тази държава в момента. Стреснат съм и в момента от това, че представители на нашия сектор много рядко взимат позиции, но има моменти, когато не можеш да не вземеш позиция. И това е свързано с огромното усещане за безсилие и гняв, което всеки един човек е изживял от миналата година и продължава да го изживява. Другото, което е стряскащо, е банализирането, включително от пресата - за година и почти половина ние сякаш се научихме да живеем с войната, както всяко същество се научава да живее с всичко. Това обаче не прави ужаса на случващото се по-малък. Но... има пространство, в което можем да говорим за същностното и това е театърът. И понеже не знаем как да говорим, ние решаваме да дадем гласност включително и на другата гледна точка. Ние се докарахме дотам, че в момента да имаме партия, която сега се занимава не с политика, а с пропаганда. И отговорността е на всички нас, че се докарахме дотам, и срамът е за всички нас. Това, че имаме президент, който ползва абсолютно същите термини, каквито ползва Песков, говорителя на Путин, всичко това, което е банализирано ни се случва по най-прост начин и никой не е скандализиран. Значи нямаме консенсус, значи базисно не сме се разбрали още кое е добро и кое е зло.

- Мотивацията ви да направите постановката каква е?

- Аз не можех да продължа, ако не го направя. Иначе щеше де ми е противно да се гледам в огледалото. В текста става дума за художествена действителност, която е в най-добрите традиции на т.нар. политически театър, който в България не е развит, нямало е и кога да се развие. Постановката е политически театър, който е като притча. Понеже ние дълги години сме живели в соц, явно обществото е забравило за всичко, което преживяхме, след като гласува така настървено за "Възраждане". Когато говорим за такъв тип театър, той цели да вдигне нивото на съзнателност и ползва за целта съществуващи от ежедневието елементи. Нашето ежедневие днес такива елементи ни дава, че нито едно представление не може да прескочи по въображение и разпищолване това, което се случва в нашата действителност днес.

- Актьорите как избрахте?

- Когато отидох на първата репетиция да четем, аз видях срещу себе си хора, които хал хабер си нямат за какво става дума или са чували, но така или иначе не са се занимавали - не им е работа, заети са, играят всяка вечер, турнета, снимат сериали, показват се по телевизията и се занимават с всичко друго, не и със сюжета на пиесата и това е нормално. Първоначално ми идваше да им кажа: "Вие защо сте спали досега?". Но четейки в първите две-три сцени, които са документален текст, видях как те самите започнаха да търсят информация за своите герои, месец след това всички актьори бяха в Телеграм на руснаци, на украинци, добри, лоши и вече от страна на политическа култура са много подковани. Интересно е, че един от персонажите дойде и ми каза: "Аз се страхувам да играя този персонаж, четох за него. Освен това ние сме на Балканите и той ще разбере, че аз го играя и ще ми направи нещо". Казах му: "Спокойно, преди да дойде твоят ред, има един друг, който играе една по-страшна роля - аз съм, преди мен е авторката и т.н." (Смее се.) Добре, ок, Путин днес твърди, че се сражава срещу целия свят. Не, както казва Дмитрий Биков, сражава се срещу бъдещето. Защото бъдещето настъпва по неговите граници отвсякъде. Това е неговият ужас. И тази война е култ към смъртта.

- Вие "за" ли сте да се премахне руската класика от учебниците?

- Аз съм последният, който ще тръгне да забранява руската литература. Никога. Но това не ми пречи да виждам какво е добро и какво е зло. Но не може така, господа, не може. Навеждането е огромно и срамът е голям. Не бива.

(Използвани са въпроси и от други медии)