Латинка Петрова: До гроб ще пазя тайните на Парцалев
Замествах Невена Коканова в 50 спектакъла в Сатирата
КОЯ Е ТЯ
Латинка Петрова-Джонгалова е театрална и филмова комедийна актриса. Родена е на 1 януари 1944 година в с. Горна Козница, Кюстендилско. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ в звездния клас на Стефан Сърчаджиев. Петрова е любима комедийна актриса на поколения наред и продължава да вдъхновява обществото с несломимия си дух и чувство за хумор.
- Г-жо Петрова, как се чувствате днес?
- Добре съм, станах на 80. Това, че хората още ме познават, ме държи изправена. Помага ми да се грижа за себе си, да изглеждам добре и да не рухвам - психически и физически. Поддържам се наистина - движа се много, правя си два пъти в годината пълни прегледи, храня се нормално и се занимавам с четене. Радвам се на семейството си. Общо взето, с Божията милост сме добре. Следя също и политиката и се надявам нещо да се случи с тази България. Да се присвояват народни пари ей така, за да си запазят електората, ме отвращава. Мислят само за собствените си места, такова дебелоочие просто не е било...
- На сцената сте вече толкова години. Как започна вашата кариера?
- Беше толкова отдавна... Завърших гимназия на 16 години, кандидатствах ВИТИЗ, но не ме приеха от първия път и отидох в Монтана с изпит. Седях известно време там и след това се върнах. Съдбата ме понесе и отидох в театъра в Кюстендил, от който край съм, и там с първата си роля в една пиеса на Панчо Панчев дойдох на преглед в София. Тогава имаше прегледи за всички театри, а най-големите представления се играеха в столицата. Тази пиеса я имаше в няколко театъра и се оказа, че аз съм най-добрата. Получих три награди, които по-късно изпихме и изядохме на свински крачета долу в клуба на Сатирата. Невена Коканова, която играеше същата роля в Сатиричния театър, по-късно дойде вкъщи с карамфилче, клекна на едно коляно и ми каза "Лотхен, трябва да замина в Америка на операция, моля те, ела да ме заместиш". Отидох и играх 50 представления, след това Невена се върна, а аз направих обществен дебют, тогава така се влизаше в театрите. Пенсионирах се на 55 години, после напуснах, защото си чакахме времето - едно цяло поколение стоя дълги години без работа в Сатирата, само на едни заплати, и това беше най-тъжният момент в живота ми. Преживях благодарение на концертната дейност. След това напуснах, бях на свободна практика и в момента играя в Народния театър в спектакъла на Недялко Йорданов "Каквото такова".
- Определено сте имали интересен творчески път. Във ВИТИЗ сте в един клас и с други известни актьори от вашето поколение.
- Това беше един звезден клас с ръководители Методи Андонов и Стефан Сърчаджиев. Ламбо, Меглена Караламбова, Стефан Мавродиев, Илия Добрев - всеки от тях стана качествен човек и артист. Говореха ни, че сме бъдещето на България, напомпаха ни със самочувствие, че оттук нататък театърът започва. А той свърши, други поколения дойдоха, съвсем нормално е това. Съжалявам, че бях поканена във Военния театър, направо бях назначена, а аз държах на Сатирата. Там имаше една ямка, която не пускаше току-така да се изявяваш и аз и много други актьори си "чакахме времето", но то така и не дойде.
- А останаха ли истински приятелства от актьорските среди?
- С Парцалев бяхме най-близки. Играехме заедно и пътувахме много последните две години - аз щофирах, а той се возеше. Георги ми казваше: "Никога не се унижавай да молиш и да искаш от някого нещо, от каквото имаш нужда - само към мен". Станахме толкова близки, че си доверявахме лични неща. Заклехме се да се пазим един друг. Даже той ми е споделял тайни и ми е казвал да ги пазя до гроб. Духовен човек беше Парцалев, четеше, интересуваше се от всичко. Природата му беше дала много.
- А спомняте ли си момента, в който наистина се почувствахте популярна?
- С една реклама просто влязох във всеки дом и за съжаление тя ми донесе популярност, а не театърът, а би трябвало да е обратното. Телевизорът е във всяка къща и няма как - искат или не, всички гледат реклами.
- Как съумявате да се съберете и да забавлявате хората от сцената, когато не се чувствате добре вътрешно?
- Играла съм с температура 40 градуса. На сцената просто нищо не усещаш - излизаш и рухваш след това. Не се излиза в пенсия от тази професия, защото тя те поддържа жив - ти играеш друг живот. Създаваш друго усещане за света, вълненията са други и всяка роля е различна. Като усетиш публиката как диша с теб, започваш да я водиш и да изживява това, което носиш като послание - велико чувство е!
- А по-трудно ли е да разсмееш един човек, отколкото да го разплачеш?
- По-трудно е, разбира се. Сълзата трябва да дойде от преживяното вътре в теб, а да разсмееш означава ти да си готов да се пръснеш пред публиката с цялото си чувство за хумор, с целия си чар, с всичко, което преживяваш. Определено е по-трудно да забавляваш публиката, отколкото да я разплачеш.
- Кино или театър?
- Театър, разбира се, защото всяка вечер си различен. Бидейки в образа си, един път ще играеш по един начин, следващата вечер ще е по съвсем друг. Следваш философската концепция, но въпреки това ти живееш героя по различен начин в определения отрязък от времето. Живото изкуство - това е голямата истина.
- Харесват ли ви новите български актьори?
- Има талантливи млади хора, но като че ли малко бързат да се хвърлят във всяко нещо. Един и същ актьор в няколко филма, пък сам се продуцира, после започва да повтаря. Не трябва да си "всеяден". Трябва да се изявяваш там, където си най-добър. Единственото нещо, за което съжалявам, че липсва от соца - това е критиката. Тогава имаше критици и за всеки спектакъл се пишеше. По този начин си сверявахме часовниците.
- Какво му трябва на българското кино, за да е на световно ниво?
- На българското кино озвучаването е отвратително. А говорът е в основата на нашата професия. Освен това имитираме големите продукции, което не бива да се прави. Чудят се защо българите гледат толкова турски сериали, ами при тях кастингът е железен. Те са наистина добри актьори и правят продукция, която се продава по цял свят. Не можем да ги стигнем, защото сме жалки имитатори на голямото кино.
- Смятате ли, че обществото върви към просперитет?
- Поразделихме се. Гледам едно интелектуално общество, което се е закътало и никъде не се появява - интелигенция, която се е скрила и не се интересува от абсолютно нищо и не желае да участва никъде. Така сме се разделили на касти, че за просперитет е трудно да се говори. И в парламента е същата работа. Цвят трябва да има България и този цвят трябва да е от мислещи интелигентни хора, които наистина си обичат страната.