Професор Вучков: Краси Радков може да имитира всеки, но не и мен

Когато застанеш на телевизионния екран, не можеш да бъдеш само умен, увлекателен и интелигентен. Никой няма да те гледа само заради това. Трябва да си и заразителен. Аз се занимавам с една тежка тематика - политика, социални проблеми, култура - които биха отблъснали моята аудитория, ако не си помагах с богатството на езика, с жестове, мимика, интонация. Служа си и с моето чувство за хумор и понякога имитирам моите герои.

И тук искам да похваля Кеворк Кеворкян, който беше много точен, когато каза на ония никаквици от "Господари на ефира", че май трудно разбират проф. Юлиан Вучков, и че освен другите му предимства, той си е избрал една роля и я играе много добре.
Като гимназист бях един от най-добрите рецитатори и ми се предричаше бъдеще на голям актьор, но аз казвах, че няма да стана такъв, защото преди мен ще се изказват други хора. Обичам само аз да говоря. И ето сега станах актьор пред телевизионните камери.

Искам да ви разкажа за един от моите имитатори - Краси Радков. Той ме имитира изключително бездарно и тъпо, крайно несполучливо. Имитирайки проф. Вучков, той доказваше тъкмо това, но аз като обективен човек започнах да следя как имитира други личности и видях, че там е много убедителен. Органично и страстно Краси Радков разкри чрез имитация цяла галерия от сполучливи образи. Той великолепно имитира например Марлон Брандо като Кръстника и други световни образи.

Срещнах Краси на улицата и му казах: "Ти си талантлив човек, но много бездарно ме имитираш, не си уловил нищо от мене". Спомням си в едно от предаванията, Слави беше болен и водещ беше Росен Петров и каза: "Сега е ред на Краси да имитира проф. Вучков, макар че толкова интелигентен човек трудно се имитира". И затова му казах на Краси, че явно е талантлив артист, но не му достига интелигентността да ме имитира и прави неща, които аз не правя - например плези се, вади си езика, а при мен особеността е, че аз дори обратното - понякога много си стискам устните. Освен това той говори с тънък писклив глас, а аз имам плътен баритонов глас.

Но понеже съм обективен, трябва да ви кажа, че в момента той е най-добрият комик в "Шоуто на Слави" и изобщо в България - той е много разнообразен - интонационно и физически, пластичен е и притежава разнообразие от жестове - пада, става, докато един Любо Нейков е като петкрилен гардероб, той е неподвижен, едва се мърда на сцената.

Парадоксално, но оказа се, че майката на Слави Трифонов ме харесва. Дори като влезе в ролята на водеща на предаването на сина си, тя попита - ама вие тука какво сте се захванали с проф. Вучков, ами аз го харесвам и го гледам винаги, когато мога, защото казва много истини от екрана. И тогава Краси призна, че също ме уважава, но ме имитира, защото нейният син иска това.

Кръчмарщината вилнее и в художественото слово.
В последните години художественото творчество не разтоварва, не вдъхновява, а буквално изтезава, уморява и изтощава моите сънародници. Тая кръчмарщина вилнее цели 24 години и от нея вече са вдигнали ръце даже най-големите простаци, колкото и да я обожават, защото тя съвпада с душевността и нагласата им.
Това реване и гърчене на разгащени телевизионни шоумени, на разни психопати от театрални спектакли, от мутренски филми и от американски сериали на ужасите вече направо ни стряска, вдига ни кръвното налягане или ни озлобява и настройва и ние да се държим така просташки и агресивно.

За съжаление продукцията от този тип ни залива отвсякъде. Как да се отървем от нея? Ами естествено като не я гледаме и слушаме. Но ние нямаме избор.
Дайте да видим какво става с поезията например. Сега огромна част от нея е затлачена и замърсена от злоезичието на комплексирани автори с мрачно съзнание. Мрат да пишат за гадното, гнусното, вонящото. Това вече е станало мода, което мен лично ме ужасява, защото по този начин тези автори разтурят класическата хубост на поезията. Водеща тема в лириката винаги са били надеждата, любовта, блянът, копнежът, приятелството, патриотизмът - големите неща. Да, в поезията се говори и за грозното, но от позицията на човек, който има идеал. Забравя се, че лириката е изповедно, преживяно, съдържателно и музикално послание към хората. Защо музикално - защото в поезията трябва да има смисъл и да звучи като музика. В последно време обаче тя става по-разказвателна, нещо което не е характерно за нея, защото предимството й е да е много стегната, стройна, синтезирана, метафорична и образна.

Да дам пример. Какво може да се срещне в едно стихотворение на една от нашите уж видни представителки в тази област, даже с международни поетични награди. В едно от своите стихотворения тя употребява "моята ущърбеност" или "преданост - копринена". Освен това цитирам: "Пръсва се аортата му наквасила във меча кръв килима..." А неин колега, пак уж поет, пише: "Представям си как замахвам със въдицата и как куката закача дясното ми око..."

Малкият екран постоянно е заливан от присъствието на графомани и посредствени хора като Калин Терзийски, Ваня Щерева, Камен Донев, Милена Фучеджиева, Людмила Филипова... Освен че тия хора рекламират своите никакви романчета, стихосбирки, сценарии и пиески, те искат да се представят и като законодатели в литературата. И са канени навсякъде, особено от тия накокошинени водещи в лицето на Ани Цолова и нейния партньор Виктор Николаев - гледат с отворени уста тия писателски "величия" и им се радват. И тия псевдотворци постоянно ни учат кое е тъпото, модерното и важното в литературата - хора, които нямат никаква теоретическа подготовка и сериозна литературна култура, искат да ни дават акъл кое да приемаме за хубаво и кое за лошо в изкуството.

Да кажа няколко думи за тази Людмила Филипова. Наскоро прочетох нейния последен роман "Печатна грешка" - един махленско подробен роман и равен като обръсната глава. В тази книга са отделени цели две страници за атмосферата в една тоалетна. Там ще прочетеш отчайващи бисери като "вътрешностите му се преобърнаха в компот от друсане" или изтъркани изрази като "голям праз","усмихна се до уши", "помияр". На корицата на романа обаче нашият голям, велик лъжелитературен експерт Иво Сиромахов е написал, че писателката се надсмивала над всичко "сериозно" Нищо чудно, че г-н Сиромахов я харесва, защото за него сериозното и значимото никога не е било сериозно.
Вестник "Жълт Труд"