Сценаристът Георги Иванов: Ще разберем колко важна е свободата, когато я изгубим

*Абсурдно е да има нов сезон на "Под прикритие"

*Очите на Радина са най-добрия разказвач 

Кой е той?

Георги Иванов, който е отговорен за успеха на хитовите сериали "Стъклен дом", "Забранена любов", "Под прикритие", "Революция Z", "Фамилията", "Братя", "Господин Х и морето" и игралните "Дъвка за балончета", "Писма от Антарктида", "Безветрие", най-новия "Анна" и други, е роден в София през 1980 година. Има магистратура по "Кинодраматургия" в НБУ. Работи повече от 15 години като главен сценарист. Той е и дипломиран инженер от Минно-геоложкия университет.

- Г-н Иванов, създадохте с колегите ви "Под прикритие", задава се нов сезон с други автори, какво очаквате? Има ли хляб в историята още?
- За мен е абсурдно да бъде продължен сериал почти 10 години след като историята приключи с категоричен финал. Но е лесно да се досетим защо се прави. Някой е решил да осребри марката "Под прикритие" като за последно. И в мнението ми ни най-малко има нотка на ревност или обида. Въпреки че все още е загадка защо никой не се обърна към мен и Теодора Маркова като създатели на началната история, завръзка и герои в сезон 1. За мен този ход е отчаян и е плод на неспособност. Разбира се, оставям си вратичка, че сценаристите и продуцентите са намерили решение как да разкажат история с герои, които са убити или как да продължат отдавна приключени конфликти. Не че в световната история няма продължения на култови сериали, но те са по-скоро т.нар. "спин оф", т.е. разклонение от историята с някой от героите. Или друг вариант, както се прави с някои поредици, е да се разкаже история от света на "Междузвездни войни" например. Тотално друга линия, но в същата стилистика. Понякога е ход да се разказва предистория, но за "Под прикритие" е минало ужасно много време. От сезон 1 - 15 години. Най-малкото актьорите изглеждат по съвсем друг начин.

- Филмът "Анна" е сред най-гледаните заглавия по Max за този месец, откъде се появи тя?

- Всичко започна от Теодора Дончева, която имаше идея да разкаже историята на жена, отчаяно преследваща мечтата си да има дете. Не случайно и филмът и главната героиня се казват Анна. Анна е покровителка на майчинството, тя е майката на Дева Мария и също дълго време не е могла да има дете. След като продуцентите от "Геополи" ни поканиха да се включим, с колегите Теодора Маркова и Невена Кертова развихме темата в още няколко посоки - самотата, връзката дете - майка, какво превръща една жена в майка, наследствеността. Задаваме въпроса кое формира човека - генът или средата.

- Бяхте ли единодушни с режисьора Боримир Илков – Боно, в главната роля да е Радина, тя е се справя перфектно?
- О, да, почти без никакво колебание. Ролята е трудна и предизвикателството голямо, затова търсихме актриса, която може да изнесе автентично драмата, без да украсява за повече ефект. Радина е такава, много талантлива, сдържана и чувствителна. Разбира се, нищо нямаше да е същото, ако Радина не се беше влюбила в сценария още с първото четене.

- Имаше ли прототип, съвпадение на лица и действия?

- Конкретен прототип не, но направихме задълбочено изследване на мотивите на една самотна жена да има дете. Разгледахме много сходни истории на други жени. Какво стои зад този избор, какви са житейските дилеми, какви си предизвикателствата.
- Минути след като Анна извърши голяма добрина, последва големият удар върху нея, ала това не я спря да върши добро, какъв човек трябва да си, за да го можеш?
- Нормален! Няма нищо по-нормално и естествено от нуждата да правиш добро. По презумпция хората се раждаме добри, после нещо се обърква. В случая с Анна, и в контекста на нейното желание да има дете, тя се опитва да разбере тъкмо това, какво прави един човек лош.
 - Да, Анна казва, че хората не се раждат лоши, какво ги превръща в такива?
- Много са факторите. Моделите, на които сме попадали в израстването си и най-вече липсата на любов. Но какво още, гледайте филма и ще разберете.
- А родителите? Героинята на Станка Калчева е обяснение за това в голяма степен, и ни подсеща за "Нелюбов" на Звягинцев - доколко егото ни разрушава живота на децата ни и доколко раздялата е здравословен избор, ако с партньора няма щастие?
- Комикът и сценарист Рики Джервейс, който е решил да няма деца, в едно свое интервю казва "непрекъснато ме питат - защо не искаш дете, а аз им отговарям, а ти защо искаш дете?'. Наистина, какво кара хората да имат дете? Тук според мен едно дете може да има само един повод да съществува - естественото продължение на любовта между неговите родители. В днешния свят ми се струва, че има прекалено много хора, които правят дете "защото трябва", "за да млъкнат роднините", "заради биологичния часовник", "защото всички така правят". Ако ние родителите не сме наясно със себе си, не сме осъзнали своите травми, не разбираме желанията и мотивите си, напълно възможно е да ги прехвърлим и на своите наследници.
- Много хубав диалог без думи се е получил между героите на Радина и Ръсин, как се роди той?
- Това е от сцените, които за един сценарист биха били голямо изкушение да покаже размах и можене. И в това е най-големият риск - да прекалиш. Освен това правилото в драматургията е "казваш, когато не можеш да покажеш". Ние имаме достатъчно голям опит, за да не се поддадем на егото и да дръпнем киното към себе си, като го пресолим с диалог. Доброто кино все пак разказва с картини и внушения. А и емоционално на тази сцена не й трябваха думи, всичко за двамата герои е в очите им и в енергията помежду им. Тук трябваше да покажем промяната в Анна, "излекуването й", без да бъде мелодраматично. Да не разказвам повече. Брилянтно изиграно и от двамата! Въобще Радина прави прекрасно присъствие без думите. Нейните очи са най-добрият разказвач.
Разбира се в изграждането на нейния образ, който следим през цялото време има голям принос и деликатния подход на режисьора Боно Илков.

- Как бихте обяснил времето, в което живеем на едно дете, на един извънземен и на един отшелник?
- По време на пандемията баща ми казваше "всяко поколение си има своя труден период, дано само този е вашият". Оказа се, че ни предстоят още много трудности, а от друга страна чисто статистически, ако щете вярвайте, ние живеем в най-мирното време, а България е в най-доброто си икономическо състояние за последните 150 години. Да, най-бедната държава в ЕС, но сме част от най-богатия съюз в света. Затова на едно дете бих казал "това е времето, от което да се учим", на един извънземен бих казал "светът отказва да се учи от грешките си и вашият експеримент май няма да завърши добре", а на отшелник "беше прав, да имаш, не означава да си щастлив".

- Следите ли световните събития?

 -Да.

 - Какви мисли провокират у един сценарист военните конфликти по света?
- Отчайващо е да разбереш, че светът не си вади поуките. Че хората не виждат повтарящия се модел. И то не е от незнание, а от нежелание. Защото от Гьобелс насам повтарянето на една лъжа води до приемането й за истина. Не успяхме да се справим с лъжата, а лъжата е способна да развали и най-стабилния мир. Западната цивилизация и най-вече Европа не успя да отвърне на пропагандата и хибридната война. Може би се дължи заради липсата на авторитети и силни лидери. Тъжно е, че ще разберем какви възможности и свобода имаме днес чак когато ги загубим. Никой не отговаря на въпроса например, ако не е Европейският съюз, какво друго? Или ако Русия победи Украйна, това ще промени ли живота на обикновения руснак, ще живее ли по-богато, по-добре, по-свободно, по-здравословно?

- Как си обяснявате сцената между Зеленски и Доналд Тръмп в Белия дом?
- Все още не мога да повярвам, че бях свидетел на това. Организирано унижение на президент, който води вече трета година война срещу агресор. Извън пристрастията, за всеки човек с нормална функционална грамотност и минимум емпатия това трябваше да предизвика възмущение. Удивен съм, че заради политическия си фанатизъм някой може да оправдае риториката и поведението на Тръмп и Джей Ди Ванс. Тук най-стряскащо е нормализирането на това поведение, и то за политици, идващи от страната, която претендира да е модел за демокрацията. Ако допуснем, че от сега нататък това ще бъде базовият подход на дипломацията на САЩ, как тогава ще изглежда крайността? В драматургията има правило, че ако допуснеш героят много рано в историята при банална случка да крещи или да плаче, то няма да има накъде да го градиш по-нататък, когато се сблъска с истинската драма и тогава никой повече няма да му вярва.

- Какви истории ви се разказват, задава ли се нещо ново?
- Разбира се, като човек, за когото писането е основната му професия от 20 години, работя едновременно по няколко филма и по два сериала. Просто всеки проект се движи с различна скорост и му е нужна различна енергия, за да се случи. Но това, за което най-много ми се разказва, са истории за травмите на нашето поколение, за сбърканата комуникация помежду ни и ако може всичко това да бъде поднесено с хумор и самоирония. Иска ми се и тук да произвеждаме съвременни филми, с които да се самоиронизираме, без да се обиждаме. Да избягаме най-накрая от панелната атмосфера. Филми като датския "Още по едно" с Мадс Микелсен. Гледайте го.

- Написахте и детска пиеса, какво цените най-много у детската публика?

- Разбира се, че ще кажа клише, но е невероятна детската непринуденост. Прекрасно е да успееш да се настроиш спрямо детското съзнание, защото то е чисто, без задръжките и предразсъдъците на възрастните. В нормите на малките деца все още няма невъзможни неща и ме е яд, че докато растат, възрастните всячески се опитваме да ги култивираме и вкараме в някакви шаблони. Затова пиесата ни „Ах, тези родители" в театър Възраждане стана толкова успешна. Там детето си разменя ролите с родителите, за да се научат двете страни да общуват по-добре.

- Вие сте пътешественик, къде хората са най-щастливи?
- Какъв невероятен парадокс е, че според класацията за щастие за 2024-та година България е на 82 място, а Румъния на 32. Как е възможно това? Две съседни държави, които са с еднакви проблеми, еднакъв стандарт на живот? Има нещо сбъркано във възприемането на самите себе си, в чувството за неудовлетвореност. И това се усеща - от настройката на всеки по отделно, до позиционирането ни като общност. Някаква заблуда, че другаде живеят по-добре, че заслужаваме повече, но някой ни пречи. И всичко това, за да се оправдаем и да се лишим от отговорност, че ние сами сме си виновни.
Бил съм в Мароко, Грузия, Украйна, Ирак, Ливан и навсякъде съм усещал приятелско отношение, въпреки тотално различния стандарт и ритъм на живот, въпреки нивото на проблеми в конкретната държава. И едно нещо ми се е загнездило, колко лесно всичко само за миг може да рухне. Трябва да ценим повече това, което имаме и което сме постигнали.