Хорхе Букай, писател: Имането не ни прави щастливи

СНИМКИ: Антоанета Йотова

Обичам България, тук съм като у дома си

Кой е той?
Роден през 1949 г. в Буенос Айрес, световноизвестният писател Хорхе Букай е от тези личности, които са щастливи, че "сами са изградили себе си". Започнал е да работи на 13-годишна възраст и е упражнявал различни професии. Разказва, че когато се дипломирал като лекар през 1973 г., все още не бил съвсем наясно с понятието психично здраве. Пет години по-късно вече е квалифициран специалист по умствени заболявания. Гостува в България по покана на издателство "Хермес" със сина си Деймиан Букай, също психотерапевт. Тук са за да представят книгите си - "20 стъпки напред" и "Погледни отново".

Лили АНГЕЛОВА

- Щастлив човек ли сте, г-н Букай?

- Хахаха, труден въпрос. Знаете ли, аз много съм говорил за щастието. Но искам да обърна внимание на следното сега. Понякога щастието е трудно постижимо поради ред причини - съществуват предразсъдъци, страхове и трудности, които ни налага обществото. И то го прави с години. Ще ви дам пример. Най-важното е да бъдеш себе си, за да бъдеш щастлив. Това е основното. Защото в продължение на години ни учат, че трябва да притежаваш неща, за да правиш нещо, като първоначален капитал, с който да тръгнеш към успеха. Казват ни, че сме следствие на това, което притежаваме. Така хората се научават от малки, че трябва да трупат, за да са щастливи. И обществото налага този модел. Да, но не е така. Изводът ми е, че първо трябва да бъдеш, за да направиш това, към което се стремиш. Т.е. това, което правиш, е следствие на това, което си. Важното е качеството на това, което ще направиш от себе си, а не притежанието. Тогава можеш да надграждаш. Тогава си щастлив.

- В новата си книга "20 стъпки напред" проповядвате да се научим да приемаме болката. А не е ли най-естественото човешко нещо да се опитваме да я избягваме?

- Не. Има разлика между болка и страдание. Болката е естественият отговор на организма към нещо, което те наранява. Това е заложено от природата. Не се страхувайте от нея. Когато имаш камъче в обувката, ако нещо не те предупреди за това, кракът ти ще се нарани. Страданието обаче не е нещо естествено. Болката е, като да паднеш в пропаст - страданието е да останеш да живееш там. Т.е. нормално е да попаднем в огъня, но не е естествено да се оставим да горим в него.

- Говорите за щастие, но и вие самият сте се сблъсквали лично с депресията преди време. Споделяте ли сентенцията на Борхес, че "човек трябва да е поискал да умре, за да разбере колко красив е животът"?

- Не. Донякъде това страдание може да му е било полезно, за да научи нещо. Но при всички положения не смятам, че трябва да си прищипеш пръста на вратата, за да оцениш колко много неща можеш да правиш с него, докато е здрав. Искам да кажа, че няма нужда да изпадаш в депресия, за да се мотивираш да живееш пълноценно.

- Добре. Но наистина ли за вас с времето все по-малко неща имат значение?

- Да, така е. Времето поставя на преден план това, което е наистина важно, и прави маловажни дребните притеснения, които са незначителни. Както писах преди много години, все по-малко неща ме интересуват, но все повече ме интересуват нещата, които имат значение за мен.

- Кажете ми най-важните три стъпки, които трябва да извървим, макар че в книгата ви те са 20?

- Хахаха, за мен те са четири и са неизбежни. Първият е този на окончателното приемане на отговорността за собствения ти живот - това е пътят на самозависимостта. Запомнете едно правило. Кажете си - би ми било невъзможно да живея без себе си. Вторият път е този на срещата - пътят на откриване на другия, на любовта и секса. Третият е пътят на загубите и скръбта или пътят на сълзите. Четвъртият е пътят на целостта и на търсенето на смисъла - това е пътят към щастието. Дано да се срещнем след последния. Това ще означава, че вие сте пристигнали. Това ще означава, че и аз също съм успял.

- Добре, да приземя темата. Способни ли са мъжете да постигнат емоционална интелигентност според вас?

- Хахаха, та ние да не сме роботи! Естествено, че да.

- А постижима ли е изобщо хармония в отношенията между мъж и жена?

- Разбира се. Като начало трябва да загърбим нетолерантността и да приемем, че за щастие сме различни, въпреки че чудесно се допълваме.

- Какво е за вас истинската любов?

- Като всеки и аз имам собствена дефиниция за това какво е истинската любов. Обичам да мисля за любовта през усилията, които полагаме, за да осигурим свобода на другия да прави каквото поиска, без непременно това да ни харесва. Това е много трудно, но е единственият начин. Когато искаме да ни се случи нещо хубаво, трябва да платим определена цена и да работим за собственото си щастие. И още нещо - когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост. А когато сме зависими, не можем да избираме. А без избор няма свобода. А без свобода няма истинска любов. А без истинска любов може да има бракове, но няма да има двойка.

- Да, и да си влюбен, означава не да обичаш сходствата, а да се влюбиш в различията на партньора.

- Точно така е, да. Любовта е свързана с това да не се насилвам да бъда такъв, какъвто, предполагам, че той или тя би искал да бъда. Всички любовни истории завършват с щастлив край: оженили се и заживели щастливо. На вниманието на наивните: двойката не е това. Двойката е нов път и предизвикателство. С нея нищо не свършва. Тъкмо обратното, всичко започва. Много хора допускат грешката да търсят партньор като средство за разрешаване на собствените си проблеми. Смятат, че една интимна връзка ще ги излекува от мъките им, от отегчението, от липсата на смисъл в живота им. Очакват двойката да запълни празнотата в тях. Каква ужасна грешка! Когато избирам партньор с такива очаквания, накрая неизбежно намразвам човека, който не ми дава каквото съм очаквал.

- И после се търси нов и нов... Или човекът прекарва живота си сам, като оплаква съдбата си.

- Ето защо, настъпят ли трудности в отношенията, първо трябва да осъзнаем, че те са неделима част от пътя към любовта. Разрешението е в това да се откажем от илюзията за съвършената двойка, в която няма конфликти и партньорите са вечно влюбени. Това е истинският смисъл на двойката: не спасението, а срещата. Или по-скоро срещите. Ето така стоят нещата: Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света. Във връзката си трябва да оставим място за болката и объркването, които се появяват, когато се откажем от стратегиите си. Това е пътят към дома, пътят на срещата с друго човешко същество. Пътят на любовта.

- Но кое е по-щадящо, г-н Букай - да останеш, защото обичаш, или да си тръгнеш, защото не те обичат?

- Ще ви отговоря чистосърдечно. Защо мислите за това, което е по-щадящо, вместо за това, което ще ви направи по-щастливи?

- Така е. А възможна ли е любовта от "разстояние"?

- Дали е възможна? Разбира се. Може би ще е по-трудно и не толкова приятно, че не можеш да докоснеш, помиришеш, целунеш или слушаш любимия човек. Но тя съществува. Показва го тялото ви, душата, сърцето ви. Тя е там и само трябва да се протегнете.

- Една от притчите, която често разказвате, е за роб, който сънува, че е свободен. Ако сте на негово място, бихте ли искали да ви събудят?

- Ако аз съм роб и сънувам най-хубавия сън - че съм свободен, а вие минавате покрай мястото, на което съм заспал, моля ви, събудете ме. Не вярвам в благородната лъжа. Предпочитам да прекарам времето си, борейки се с реалността, която не ми харесва, вместо да го пилея в измислен свят.

- Казвате още, че един камък не пречи, ако не е на пътя ти. Това важи ли и за обществото?

- Обществото се променя непрекъснато. Ние самите го изграждаме. В деня, в който разберем, че консумацията не е решение, ще започнем да се радваме на други неща. Рекламата ти казва - възползвай се от съдбата, преди тя да се възползва от теб. Това е лъжа. Няма истинска конкуренция. Съперничеството между хората никога не е конструктивно. Накрая ще си дадем сметка, че не е необходимо да се съревноваваме. На испански глаголът конкурирам (competir) и глаголът споделям (compartir) са почти едни и същи. Само една сричка е различна, но това е разликата между едно зряло общество и едно незряло. А ние още от малки учим децата да се конкурират. Ако си изкарал повече на изпита от съученика, си върхът, но ако той има повече от тебе, ти си глупак. Трябва да се откажем от това.

- И как да стане?

- С единственото сравнение, което върши работа - със самия себе си. Трябва да се постави ударение на индивидуалното възпитание, за да може всеки да развие собствения си потенциал, а не просто да стигне по-далеч от съседчето. Книгите са едни от най-важните инструменти за това.

- А вашата голяма грешка по отношение на децата ви?

- Моята свръхпротекцията към тях. Толкова се тревожех за тях и им досаждах с грижите и вниманието си, че за малко да им попреча да пораснат. Прекалено ги контролирах. Бдях над съня им, над приятелствата им, над разходките им извън дома. Разглезих ги в желанието си да им дам всичко.

- Може би защото вие самият сте израсли в най-бедния квартал на Буенос Айрес. Тръгвате от нищото, за да станете това, което сте?

- Хахаха, може би. Човек винаги иска да реши с децата си нещата, които не е решил в своя живот. Във възпитанието си повтаря това, което е било добро за него самия. Наистина израснах в много бедна среда и вероятно това е повлияло на личностното ми развитие.

- Преди време, когато гостувахте, ви търсиха риза за срещата с президента. Предстоят ли ви официални срещи днес?

- Да, утре ще се видя с г-жа Фандъкова, която много харесвам. Изобщо обичам България, влюбен съм в страната и всички вас! Като у дома съм си.

Снимки: Антоанета ЙОТОВА