Хореографът Иво Димчев: Тодор Колев ме отказа от НАТФИЗ

Кой е той?

Иво Димчев е хореограф и пърформър, известен с радикалния си и оригинален стил. Работите му са на границата между live art, танц, театър и музика. Автор е на повече от 30 представления и пърформанси, показвани из цяла Европа и Америка и отличени с редица международни награди за театър и танц. Води майсторски класове в Националната театрална академия в Будапеща, в Кралската танцова консерватория в Антверпен, на фестивала ImpulsTanz във Виена, Tanz im August в Берлин и др. Само преди дни във Варна бе забранен проектът ICure на Димчев, тъй като показвал сцена с орален секс между мъже.

Лили АНГЕЛОВА

- Г-н Димчев, вие сте хореограф пърформър с радикален и оригинален стил. Автор сте на повече от 30 представления и пърформанси. Какво в скандала с това, че ви забраниха във Варна, ви изненада?
- Ами нищо не ме изненада. Винаги съм знаел, че поради откровеността и крайния ми стил на работа, ако живея в България, рано или късно ще стана медиен проблем, най-вече заради ограничеността на хората. Това беше и една от причините да не се връщам последните 8 години. Не исках да причинявам стрес на семейството си. Но откакто то вече не живее в България, не ми пука.

- Защо смятате, че хората във Варна се изплашиха?
- Защото са несвободни и се страхуват от всичко. Най-вече ги плаши другият - свободният, който успява да експлоатира себе си по правилния начин. Истината е, че във Варна хората нямаха достъп до истинска информация. Просто бяха чели нещо по вестниците и това ги шокира. Но ако бяха гледали спектакъла, щяха да осъзнаят, че тази триминутна сексуална сцена е по-скоро абсурдна и трагична, отколкото възмутителна.

- Пуританско ли е обществото ни по отношение на показването на секса или неговата имитация на сцена?
- Сексът е древна медитативна практика за спиране на вредните мисли и начин за свързване с тялото. Хората според мен имат табу по отношение на това какво ще кажат другите. Българите са или безкрайно вулгарни, или безкрайно срамежливи. Липсва златната среда в морала - хем висока култура, хем либералност. Единствено изкуството може да възпита тази оптималност в нравите с неограбващата другия свобода. Това е пътят.

- Защото България е заградена територия, казвате...
- Да, и в нея група деца с неясна идентичност се губят непрекъснато. У нас живеят много на брой духовно и интелектуално недоразвити хора. Това пък от своя страна води до развиване на инфантилни предразсъдъци, които се проявяват като агресия. И в този ред на мисли промяната в съзнанието на хората първо трябва да дойде от политиците. Ако те започнат да проявяват вкус или интерес към новото, това ще се отрази постепенно и на хората. Защото българите са чувствителни, но имат нужда от силни примери на самочувствие и смелост. И знаете ли, тъжно е това, че хората тук хабят ужасно много енергия в недоволство, съдене и плюене. Вместо това да вземат да запълнят времето си с вършене на това, което могат най-добре, или със самоусъвършенстване. Толкова е просто.

- "Дами и господа, предлагам по 250 лв. на двама от вас, за да излязат на сцената и да имитират сексуален акт..." Узряло ли е обществото за това, което му показвате?
- Да. Обществото е готово, особено младата публика, да провокира и предизвиква страховете си. Сега само след седмица ще организирам изложба, наречена „Асамблея на срама“. В нея всеки може да се запише да участва. Знаете ли, искам да кажа, че все пак аз не се занимавам с порнография, а с експериментално съвременно сценично изкуство. Затова бих се радвал, ако съвременното изкуството в България беше толкова нужно на българите, колкото порнографията. Но, уви, не е. Порнографията се оказва доста по-нужна.

- Някои определиха последното ви представление P project като гениално.
- То е по-скоро по-различна възможност за общуване с публиката. Аз обичам да интерактирам с нея. Статуквото в отношенията между артиста и зрителя трябва да бъде винаги поставяно под съмнение. Те така и така са свързани и не могат един без друг, но когато тези отношения станат прекалено рутинни и прекалено удобни и сигурни за двете страни, ролята на изкуството се обезсмисля. Защото сериозното изкуство не е просто забавление. Това би трябвало да е процес на друг вид опознаване, катарзис и общуване с божествеността - тази извън нас, но и тази вътре в нас.

- Занимавате се и с фотография.
- Да. Скулптурите ги изработвам по различен начин - сред тях имам балатум от дома ми в Брюксел; вързано на възел, оваляно в пясък и полято обилно с боя еленче от детски магазин; вкаменен парцал, осветен от неонови лампи. На сцената основната медия е тялото ми и то носи цялата отговорност. Когато се занимавам с живопис, скулптури или фотография, тогава имам възможност да изнеса личното извън тялото си и да го вградя в отделен обект с друго послание.

- Излизате полугол, винаги гладко епилиран, с дамска перука, ярък грим. Изпълвате сцената по непознат досега начин. Не е ли изморително, дори чисто физически, да сте във форма непрекъснато?
- Знаете ли, за някои от спектаклите ми не е необходимо прикриването на мъжествеността, а по-скоро създаването на полова неутралност, която е много важна в театъра. Иначе вече откривам красота и в по-спокойното и щадящо отношение към перформативното си тяло. Опитвам се да намирам баланса.

- Пред публика сте от 11-годишен, казвате, че пътят в училище е бил доста труден. А какво ви дадоха Тодор Колев и Коко Азарян?
- О, да, бях ужасно екстравагантен, лигав и безсрамен в училище. Това дразнеше много хора - от учителите до глупаците от горните класове. Ядях бой редовно заради странността си, но и аз самият не си поплювах. Започнах да играя на сцена от 11 г. в Двореца на децата, след това завърших театралните класове на Николай Георгиев "4хС", после учих в НАТФИЗ при Коко Азарян актьорско майсторство. Издържах почти пет месеца. С Коко и с Атанас Атанасов се разбирах перфектно. Само с Тодор Колев не можах да изляза на глава, най-вече заради сценичните ми трактовки на Чеховите разкази. Аз държах на по-изчистена форма, а той смяташе, че трябва да илюстрирам психологически героите. А аз мразех психологическия театър и цялата му буквална и бутафорна илюстрация. И въобще цялото обучение в академията с Тодор Колев намирах за губене на време и голяма крачка назад в развитието ми като артист, крачка, която отказах да направя. Там не се обръщаше внимание на тренинга на тялото и развиване на музикалността, които за мен бяха приоритет. Затова и напуснах. Родителите ми приеха доста тежко този факт. Започнах да правя спектакли веднага след това, после почнах да уча извън България.

- Изкуството ви е без претенция и именно това го прави високо, казват за вас критици. Нужна ли ни е доза кич, как мислите?
- Кичът е като християнството. Знаем, че не е съвсем наред, но понеже е част от идентичността ни, се нуждаем от него поне малко, а понякога и повече. В кича стойностите се довеждат до ниска точка. Така че той е добре дошъл, понеже подкопава високите стойности. За мен като артист е интересно как бих могъл съзнателно да манипулирам и взаимно заменям тези стойности.

- Имате ли отношение към политиката?
- Не се интересувам от политика. Смятам, че по-скоро трябва да е обраното. Парламентът да се интересува от изкуството. Ако това продължава да не се случва и той да потиска и игнорира културата, тогава тя трябва да стане реактивна, за да й обърнат внимание. Но тази реактивност трябва да е най-вече в художествения изказ, а не в междуличностни пререкания и злобно политиканстване.

- Разкажете ни за семейството си, имате ли любим човек, деца?
- Родителите ми в момента живеят при сестра ми в Охайо и се грижат за внуците си. Чувам се с тях често и им ходя на гости. Нямам емоционална връзка в момента и не бързам да влизам в такава. Идеята за притежание на другия като зависимост не ми харесва, но като чувство и осъзнато намерение - да, любовта е велико нещо.