Писателят Алек Попов: С Митовски снимаме "Черната кутия"

Кой е той?

Роден е в София през 1966 г. Възпитаник на гимназията за древни езици и култура. Завършва българска филология в "Св. Климент Охридски". Автор е на романите "Мисия Лондон", "Черната кутия", както и на сценарии, радиопиеси и сборниците с разкази "Митология на прехода“, "Телесни плевели", "Сестри Палавееви в бурята на историята" и др. Работил е в посолството ни във Великобритания като аташе по културата, но голямата му страст си остава писането. Носител е на много отличия и у нас, и в чужбина. Наскоро издаде нов преработен вариант на "Черната кутия и ниско прелитащи кучета".

Лили АНГЕЛОВА

- Г-н Попов, кои точно са нещата, които днес не бихте написали или бихте написали по друг начин, седем години след първото издание на "Черната кутия"?
- Тази история винаги е стояла в съзнанието ми като нещо недовършено. Още навремето ми отне много усилия да измисля финала - имаше различни чернови. Накрая просто се уморих и я пуснах във вида, в който излезе тогава. Книгата се прие много добре, спечели наградата „Елиас Канети“, имаше няколко издания в чужбина и като че ли се успокоих, че съм си свършил работата. Но червеят на съмнението остана и когато започнах да работя върху филмовата адаптация на романа, вече знаех, че ще направя редакция на книгата. Въпреки това между филмовата версия и новото преработено издание няма почти нищо общо. Не обичам да се повтарям и да пренасям механично текстове от един в друг жанр. Винаги гледам да добавя нещо различно. Новият финал на книгата се роди, когато успях напълно да се дистанцирам от личната история, залегнала в основата на романа. Заслуга в този труден процес на осмисляне има и моят редактор.

- А докъде стигна проектът за филмова адаптация на книгата?
- Този проект не е само мой, върху него работят много хора, включително Деляна Манева, която е съсценарист. Надявам се тази година да стане ясно ще се снима ли и кога точно. С тази нелека задача се е захванал Димитър Митовски и предполагам, че отново ще дадем най-доброто от себе си, за да стане на нивото, което публиката заслужава.

- След успеха на "Мисия Лондон" повечето филми биват сравнявани с него. Вие сравнявате ли всеки свой следващ проект с него?
- Не го меря с "Мисия Лондон", защото успехът има много аспекти и онова, което хората виждат, невинаги е онова, което е в действителност. Има и скрити моменти. Работата върху един филм или книга може да унищожи личния ти живот. После филмът може и да е много успешен, но какво от това? Трябва да има баланс. Всяко следващо произведение има различна съдба. Не може да се подхожда с една мярка към всичко.

- Когато "Мисия Лондон" беше на върха на вълната, разказахте за съня си: "Група мрачни хора са се събрали и взимат решение - оттук нататък ще финансираме само некомерсиални продукции". Пророчески ли се оказа сънят ви? Има ли качествено раздвижване в Националния филмов център (НФЦ) според вас?
- За съжаление сънят се оказа пророчески. Вълната на интереса не беше хваната и тя отмина. Сега отново ще трябва да се правят чудеса от храброст, за да се вкара публиката в салоните. Терминът "комерсиален" в България следва да се разбира като "гледаем", "разбираем". У нас мащабите може и да не са като в Америка, но това не значи, че публиката отсъства. Напротив, тя си е тук - не е толкова малка впрочем и не трябва да се отблъсква излишно, защото в крайна сметка именно тя плаща масрафа. Много хора си мислят, че рекламата вкарва публиката в салоните. Но без добър продукт не може. Ако той е келяв, рекламата може да те закопае допълнително. Раздвижване ще настъпи, когато се изградят механизми, които отчитат интереса на зрителите и същевременно насърчават динамиката, размаха и риска в индустрията.

- Смятате ли, че някой ще се осмели да заснеме филм по романа ви "Сестри Палавееви"?
- Защо не? Романът е популярен и темата вълнува много хора, каквото и да разправят, че този период не бил актуален. Друг е въпросът дали подобен проект би получил финансиране. Навремето и с "Мисия Лондон" не беше лесно, но успяхме. Сатирата, хуморът, предизвикателството към клишетата са знак, че обществото е здраво и носи на майтап. Фактът, че България произвежда подобни самокритични филми, само допринася за образа й на демократична страна. От "Сестри Палавееви" също може излезе много смешен филм, който работи с миналото без идеологически предразсъдъци и без претенцията за последна инстанция на историята. Такъв човешки подход ми е по-близък, отколкото патоса, който неизбежно съпътства прочита на миналото. Книги като "Швейк" или "Параграф 22" са допринесли повече за каузата на мира и човешката нормалност, отколкото стотици конференции.

- Бихте ли пренаписали разказа си за рогоносеца, който се опитва да хване съпругата си в изневяра, не успява, чупи тоалетната чиния, като се изпикава отгоре и нарича всичко това "миш-маш с черупки и сос пикант"?
- Ха-ха-ха, този разказ е изгубен отдавна. Ръкописът пропадна още навремето и се наложи да го възстановя по памет по време на едно знаменателно четене по пътя за Делфи преди 30 години. Но явно още се помни! Публиката се състоеше от моите съученици от Класическата гимназия. Първото ми излизане на Запад по странен начин съвпадна с първия ми опит, свързан със свободата на изразяването.

- С днешна дата има предложения за промяна в образователната система. Очаквате ли българското училище да намери баланса между класиката и съвремието?
- Промяната е задължителна. В момента връзката със съвременния свят е прекъсната. Трябва да се насърчат учениците да мислят с главите си. За целта трябва първо учителите да започнат да мислят с главите си. Да започнат те самите да се отнасят критично към собствения си опит. Мисля, че в програмата задължително трябва да влязат и по-смешни книги, които предават историческия опит по един достъпен и същевременно много верен начин. "Златният телец", "12-те стола", "Добрият войник Швейк", както и другите шедьоври на хумора и сатирата създават истинска противоотрова срещу зловредните митове и идеологии, разрушаващи живота ни. Има три основни направления, където познанието на младите у нас клони към нула - най-новата ни история, периодът на тоталитаризма, който обикновено се замита под килима, и историята на модерното изкуство, в това число и съвременна литература, която говори за нещата тук и сега. Самият аз, може би заради образованието ми, винаги съм държал на връзката с класическото наследство, но това не бива да става за сметка на другото. Но съм забелязал, че авторитарните режими изпитват особен афинитет към класицизма, защото отклонява вниманието на хората от непосредствената реалност, която ги обгражда.

- По времето на соца властта кокетираше с хората на изкуството. Даваха им пари, създаваха им условия, за да творят. Липсват ли днес тези облаги?
- Условия, при които да творят соцреализъм? Не, благодаря. Нищо на този свят не се дава даром и който дава, обикновено иска нещо в замяна. Добре е човек да внимава, когато решава да размени свободата си за облаги, за да не се окаже после, че е разменил кон за кокошка. Наистина всеки се нуждае от средства, за да работи, но без свободата си може да се окаже, че въобще не може да работи. Това е дяволска търговия и неслучайно е голяма тема в изкуството. Защото свободата има и икономически аспект. От мизерията не се е родило нищо хубаво.

- Какво е отношението ви към конфликта в Украйна?
- Войната е нещо отвратително, не само защото невинни хора страдат, а защото истината става първата й жертва. Главните виновници обикновено се скатават, дори излизат от войната още по-богати. Интересът ни е в района да има колкото се може повече демократични и правови държави. Такива държави по-рядко воюват помежду си и не тормозят съседите си.

- Съпругата ви Деляна, съсценарист на "Мисия Лондон", била малка, когато се запознавате. Написали сте разказ за нея и така започва любовта ви. Ако трябва да напишете разказ за дъщеря си Александра, какво име ще носи той?
- Ха-ха-ха, за този разказ тя още ми се подиграва. Идеята да сваляш момиче с разкази, общо взето, е много тъпа. Още ме е срам и се надявам тя да е затрила разказа. Никога, ама никога не правете това. И стиховете работят в комичен план в свалките. Иначе нямам никакво намерение да намесвам дъщеря ми в тези неща, няма да й хареса.