Режисьорката Юлия Огнянова: Забравих, че бях осъдена на смърт

Коя е тя

Театралната легенда Юлия Огнянова на 22 февруари стана на 92 г. През 2009 г. тя извади на сцена "Тапетите на времето" - спектакъл по стихове, писма и публицистика на Константин Павлов. Преди това посвети няколко години на Смолянския театър. Завършила е театрознание в Москва, но се посвещава на режисурата, преподава във ВИТИЗ. Тя е първата съпруга на Вили Цанков. И днес се разказват легенди за края на 50-те години в Бургаския театър, където попада култов екип - Огнянова, Леон Даниел, Вили Цанков и Методи Андонов. Била е режисьор в "Трудов фронт", "199", поставяла е в провинцията, в Италия, водила е театрален курс във Франция. Получава наградите за цялостно творчество - "Аскеер" и "Икар". Само преди дни Огнянова присъства на представянето на книгата за Вили Цанков в НАТФИЗ "Кр. Сарафов".

Лили АНГЕЛОВА

Снимки: Борислав ТРОШЕВ

- Г-жо Огнянова, как се получи връзката между вас и режисьора Вили Цанков?
- Влюбих се в него, когато гледах постановката му на "Ромео и Жулиета" в Русе в началото на 50-те. И днес си мисля, че едва ли би могло да има по-интересна сценична интерпретация на това заглавие. Затова дойдох днес тук, защото ние с Вили много се обичахме.

- Вие сте живата история на българския театър. Налягат ли ви спомени за театралните колоси от миналото? Или за онзи прословут период от историята на Бургаския театър, когато там са работили Вили Цанков, Методи Андонов, Леон Даниел, Юлия Огнянова?
- Ние се събрахме в Бургас, защото се харесвахме. Бяхме различни. И затова се привличахме. И Леон, и Методи, и Вили бяха много ярки. Затова критиката ги обвиняваше, че са далече от социалистическия реализъм, че са против властта. Което просто не беше вярно. Подчинявахме се на правилата - не можеш сам да избереш пиеса, без да я одобрят централизирано, не можеш да избереш автор, не можеш да пуснеш премиера, без да я е видял човек от съответния отдел. То си беше цензура, дефакто. Но правехме интересни спектакли, защото гледахме да сме далече от властта. Така, относително далече от властта, се събрахме в Бургас. Благодарение на Иван Башев, една голяма личност, за когото трябва да се пише и говори. Подхвърлих му да се съберем четиримата режисьори някъде в провинцията, далече от София. И той ни предостави този шанс - без да ни дава указания, без да ни поучава, помогна да се съберем в Бургас.

- Карахте ли се помежду си?
- За спорове, да. Леон обясняваше, че търпял да му казвам неща, които на никого не би позволил. Добавяше, че се дразни. Но после на репетиция всеки от нас виждаше, че критиката влиза в работа. Сега ми липсва това доверие и тази обич между нас. Да гледаш чужд спектакъл като свой.

- Кои ваши постановки са ви донесли най-много радост и удовлетворение?
- Всичките. Аз не съм режисьор, учила съм друго - театрална критика. Но ми казаха: "Да види критикът колко лесно се прави изкуство". Започнах с режисурата на "Всяка есенна вечер" на Иван Пейчев, след това беше "Майка Кураж" - първата постановка на Брехт у нас. Дойдоха и от Германия, и от София да гледат спектакъла - приеха го много добре.

- Родителите ви радваха ли ви се?
- Разбира се. Майка ми беше учителка. Баща ми - експерт по финанси. Той водеше финансовите операции на комитета по промишлеността, в който бяха обединени 7 министерства.

- Малцина знаят, че режисьорката бунтарка по време на социализма някога е била осъдена на смърт.
- Да, тогава бях на 19-20. Вече забравих, че бях осъдена на смърт... Бях много буйна.

- Защо ви осъдиха?
- За нелегална дейност сред армията. Затова даваха смърт. Имах много добро материално положение в семейството, бях единствено дете, но никога не съм била центърът на внимание... Познавах един висш офицер - Петър Ангелов, разстреляха го. Болшинството от неговата школа бяха с висше образование. Не съм била зрял човек за работата, която съм вършила. Не ми се влиза в подробности сега - идеята, която ме е движела, е, че тези хора ще командват войници срещу партизани и не бива да стрелят един в друг. Това е. А какво са си мислели тези, които ме арестуваха, е друго. Ако не беше баща ми, сигурно нямаше да ме оставят жива.

- Измъчвали са ви жестоко, повече от година след това сте били в гипсово корито?
- Не ми се говори за това. Не ми се мисли, не ми се връща там. И публичност не давайте. Вредно е човек да вади неща, които може да сложи на ревера си.

- Как се измъкнахте?
- Баща ми идваше на 10 дни да ми носи храна. Макар че нямах право на това като смъртна. Бях в Софийския затвор, когато започнаха бомбардировките и се появи риск да се освободим, затова ни пратиха в провинцията - аз попаднах в Плевен. След време една млада жена ми каза, че неин роднина е помогнал за оцеляването ми, да не се изпълни присъдата, както е постановено - в рамките на 24 часа. По закон, ако не станеше за това време, трябваше отново да се преподпише...

- В днешно време изключват ли се политиката и културата?
- Не, не бива да бъдем крайни. Не може да се изключи априори политиката от културата. Ето пример, Стефан Данаилов влезе в политиката, но устиска, властта не го промени. Защото маята му е такава, маята на целия му род е да бъдат добри хора. Сестра му Росица Данаилова е добра до наивност. А изкуството наистина има нужда от добри хора.

- Има ли днес актьори от ранга на тези големи творци, за които вие си спомняте?
- Имаме много добри актьори. И това е българска традиция. Помня, когато моят руски професор Павел Александрович Марков дойде в България, беше изумен от нивото на нашите актьори. Каза ми: "Имате прекрасни актьори". Павел Александрович беше наистина голям авторитет, голяма фигура. Признат не толкова в родината си, тогава Съветския съюз, но и в Европа, във Франция. Ние имаме не само добри актьори, но и добри режисьори. Неколцина - не искам да изреждам имена, са наистина много добри, аз съм им почитателка и се вълнувам за тях. И не става дума за моите ученици, защото за моите не бих го казала. Все едно е да говориш за децата си, за собствените си деца. Говоря за другите - като Лили Абаджиева, като Иван Добчев, като Маргарита Младенова. Така им се радвам, харесват ми и с трепет ги следя.

- Когато гледате сега вашите бивши ученици Мая Новоселска, Теди Москов, Сашо Морфов, Зуека, Нина, Лафазанов... смятате ли, че са постигнали това, на което сте ги учили?
- Всички до един са самостоятелни, оригинални. Не са учени как се прави спектакъл изобщо - на упражненията сме търсили как всеки от тях да направи нещо свое. Гордея се със Сашо Морфов, с всички тях.

- Какво от тяхната работа бихте отличила сега?
- Ние се обичаме. Те са свикнали да им казвам това, което мисля - не менторски, а кротко. Не сме имали лекции как се прави театър, а упражнения как да развият сетивата, да разбират езика на различните изкуства, от чието взаимодействие се храни театърът. Когато ги гледам, съм нащрек, на моите премиери не се вълнувам така, както на техните.

- Ваши ученици са вече семейни и творчески тандеми. Мая и Теди, Зуека и Нина също бяха заедно, Лафазанов и Елена. Заразно ли е това?
- Обичаха се, имаше хубава атмосфера в класа. Търсеха се. В свободния си ден идваха тук, у нас - и оставаха от сутринта чак до вечерта. Аз ги хранех на обяд. Не им се разделяше. Едните в кухнята, другите в хола, сядаха по губерите на земята, всеки разказваше какво прави. Не съм била аз центърът. Избягвах да присъствам на тези разговори, да не се водят по моите критерии. Но те намираха глад един в друг. Знаете ли, когато човек променя характера си, започва да има нужда от друг човек, започва да изпитва глад към друга емоция. И хората се намират.

- Халтурата вълнува ли ви?
- Знам, че младият човек има нужда от средства, за да живее. Но все ми се струва, че не могат така изведнъж да изчезнат хората на духа. Макар че и това влияние на времето си дава своите плевели.