Холивудският режисьор Тед Кочев: Аз съм самотен стар вампир
Кой е той?
Уилям Теодор Кочев, по-известен като Тед Кочев, е канадски режисьор от български произход. Роден е на 7 април 1931 г. и е потомък на български емигранти. Баща му е от Пловдив, а майка му е от Въмбел, Южна Македония, но след Илинденското въстание семейството й бяга в България и тя израства във Варна. Тед Кочев завършва английска литература в университета в Торонто, а на 24 години влиза в телевизията и става най-младият режисьор в СВС. Носител е на "Златка мечка" в Берлин, има две номинации за "Златна палма" в Кан и една за "Оскар". От години той е и в журито за наградите "Оскар". Сред най-касовите му филми са "Рамбо - Първа кръв" със Сталоун и комедията "Уикендът на Барни". У нас Тед Кочев дойде по покана на фестивала "София филм фест" и по личен повод - взе българско гражданство.
- Г-н Кочев, най-сетне и на хартия ще станете българин, честито гражданство!
- Благодаря от сърце. Винаги съм се чувствал такъв. Да ви разкажа за семейството си - баща ми е роден и израснал в Пловдив. Майка ми е живяла във Варна, но са бежанци от Въмбел, Македония. Когато била на 3 г., половината й семейство е избито от турците, а другата половина успява да избяга в България. И двамата пристигат в Канада, когато са около 17-годишни. Любопитното е, че те не се срещат в България, а в САЩ. Родителите ми са имали много романтична история - по време на протестна демонстрация конен полицай напада майка ми и се опитва да я удари с камшика, а баща ми - по това време не я познава, я покрива с тялото си. По-късно използвах тази история във филма си "Джошуа, тогава и сега". Двамата се влюбват, което е необичайно за началото на века, тъй като по онова време повечето бракове в България и Македония са се уреждали от семейството. В Торонто по това време има клуб на емигрантите, в който се поставят любителски пиеси. Майка ми и баща ми играеха в тях, а аз като тяхно първо дете идвах да наблюдавам репетициите им. Когато бях на 5 г., направих и първия си актьорски дебют в пиесата "Кървавата сватба". Живеехме като обикновено българско семейство - майка ми правеше баница, пълнени пиперки, кебапчета, правеше сирене и кисело мляко, дори си пазеше тайната за закваската в продължение на 50 години (смее се). Непрекъснато говорехме у нас на български, сега няма с кого да го правя - останах сам, стар вампир! (Смее се.)
- Работили сте с изключителни имена, кой е урокът в киното, който никога няма да забравите?
- Този на Антониони. Докато работех в Лондон, единственият друг българин бе Пиер Рув (Петър Увалиев). Двамата си говорехме на български. Един ден той ми се обади за услуга. Продуцирал филм на Антониони и бил с 20 минути по-дълъг от необходимото. Продуцентът Карло Понти искал да се съкрати. Но материалът бил толкова добър, че не знаел какво да отреже. „Микеланджело Антониони много хареса филма ти "Живот на върха" и реши да те викна, за да помогнеш със съвет какво да махнем.“ „Разкарай се, му казах аз, ти ще застанеш зад гърба на Антониони и накрая аз ще опера пешкира за промените.“ „Много си млад, за да си толкова циничен“, ми каза Рув. По-късно звънна самият Микеланджело и му предложих 19 минути съкращения. Всичките ми идеи бяха приети. Същия ден бях в Рим, Антониони ме покани на вечеря. Не се стърпях и го питах - защо във филма ти има цели осем сценаристи? За разлика от вас, холивудските режисьори, ние в Италия не мислим, че диалогът е важен, ми отговори той. За нас той е просто звуков ефект. Аз пиша сценарий като за ням филм. Разказвам история с картинки. Защото това е киното - картини. Диалогът е за театъра. След това наемаме допълнителни сценаристи да напишат диалозите, като всеки елемент се обсъжда отделно. Това е най-важният съвет, който съм получавал във филмовата си кариера - че емоцията трябва да бъде предадена в картини, не с думи.
- Друг успешен ваш филм - "Да се събудиш в страх", е единственият, прожектиран два пъти в Кан, какво помните от снимките му през 1971 г.?
- Да, този и "Приключението" на Мартин Скорсезе са единствените прожектирани два пъти в Кан. Детайлите са много важни в киното. За този филм не исках други цветове освен жълто, червено и кафяво. Докарахме на площадката един варел с червен прах и винаги преди снимки разпръсквахме от него. Поръчах и 1000 мухи от университета от Сидни и при всеки дубъл пускахме част от тях. И когато виках: "Екшън, снимаме!", постоянно лапах по една мука. Изял съм стотици мухи сигурно (смее се). Но когато гледаш филма, не исках да виждаш мухите и прахта, а да ти действат, да започнеш да се потиш в киносалона, да ти се иска да си вземеш душ. Другата част от филма, върху която мислих много, бе убийството на кенгурата. Да го направя във филма бе немислимо. Тогава се запознах с ловци на кенгура, които всяка нощ ги дебнат, за да направят от месото им консерви за кучета и котки. Тези консерви после се изнасяха за Щатите. Така че заснехме истински документални кадри. Да убиеш кенгуру е лесно - като ги осветиш с прожектор, те замръзват. И тогава ги застрелват. Само че понякога ловците идваха пияни вечер, не ги улучваха и ставаше истинска касапница. И целият ужас се извършваше с позволението на закона. 15 години след премиерата правителството прие закон, забраняващ да се убиват кенгурата. Филмът ми бе помогнал да се прокара този закон, това е важното за мен.
- „Рамбо“ със Силвестър Сталоун също бе изключителен филм. Кой ви помогна да започнете да работите по сценария на книгата на Дейвид Морел.
- Приятел, който работеше в "Уорнър брос". Написах сценария за четири месеца. Виетнамската война беше нещо, за което никой в Америка не обича да говори. Слай веднага се нави, той има голям усет за това какво ще се хареса на хората и ми предложи героят накрая да не се самоубива. Тогава бях направил много проучвания за ветераните във Виетнам. Към тях отношението беше ужасно - едните им викаха "Убийци на бебета", а другите: "Загубеняци, не спечелихте войната". Ако вземем Втората световна война, ветераните ги приветстваха, а при тази война те бяха нежелани. И днес всяка година стават по над 1000 самоубийства именно на ветерани от войната във Виетнам. И при Рамбо беше така. Герой от войната, а го третират като отрепка. Но Силвестър реши краят да не е с това самоубийство, а да е различен. И така на тестовите прожекции хората го харесаха повече. Всъщност Слай реши да не го убивам и аз се съгласих (смее се).
- Разкажете ми за втората си съпруга си - 30 години е разликата във възрастта ви.
- Да, тя е китайка - Лифан Чанг. Занимавала се е с художествена гимнастика, а сега е художник. Запознахме се в Пекин. По странно съвпадение на съдбата жена ми е била повече пъти в България от мен. Тренирала е при Нешка Робева два пъти, като втория - дори е живяла у тях. Когато пристигнахме, попитах плахо кой може да я познава, за да я открием, но с изненада разбрахме, че всеки българин знае коя е Нешка Робева. Иначе имам пет деца, тук съм с едната си дъщеря, която също е режисьор - Александра Кочев. Първите три деца са ми от брака с актрисата Силвия Кей, а другите две от Лиф.
- Гледали ли сте съвременно българско кино, след като последно сте били у нас през 90-а и ви е впечатлил филмът на Людмил Стайков "Време разделно"?
- Ооо, да. Срещнах се с режисьора Стефан Командарев и актьора Асен Блатечки в Лос Анджелис преди няколко месеца. Изключителен филм е "Съдилището". Дори почнах да търся агент на Блатечки в Холивуд. Иначе от 30 години имам идея да снимам филм за царя на България, който по времето на Втората световна война спасява българските евреи, въпреки че държавата е на страната на Германия. Но за тази идея ще ми трябват доста пари. И сега съм в процес на търсенето им (смее се).
- Малко известен е фактът, че имате три книги с поезия?
- Ааа, хванахте ме натясно (смее се). Да, това е малко известно. Мога да кажа, че винаги съм искал да бъда поет, но след един разговор с баща ми, който каза, че от нежна лирика не се изкарват пари, взех, че се отказах с издаването на поезия и се насочих към доста по-прозаични неща като киното например. Сега не съжалявам, добре, че направих точно това (смее се).
Лили АНГЕЛОВА
снимка: Николай МИНЧЕВ
