Много ме биха в Куба
Детските спомени на един фотограф от Острова на свободата
Бяхме група от десетина хлапета, приятелчета, деца на дипломати, които се влачехме по всички басейни в Хавана. Възраст между 7и 12 години, аз бях на 8. Можехме да плуваме сравнително добре, като за басейн си бяхме супер.
Съвсем различно беше с гмуркането, никой не го можеше както трябва. Дори на 2-3 метра едвам успявахме да докоснем дъното, и то двама от групата. Единият бях аз (за съжаление, от последствията).
Седяхме си ние най-безгрижно на
басейна на хотел “Насионал”
и си бърборехме на испански. Помня, че щяхме да си тръгваме, защото слънцето отиваше към залез и нямаше никого, само ние, децата. (Не мога да обясня защо нямаше спасители по това време, не знам.)
Отнякъде се появи непознато детенце и вкара смут в нашата хармоничност. Носеше най-красивата пластмасова лодка с батерии, боядисана в бяло и синьо, още я помня!
Клекна и я включи. Тази най-красива красота на света пореше водата, а ние седяхме, пулехме се, възхищавахме се и завиждахме с всичка сила. Момчето я вземаше, като се удареше в ръба на басейна, и я пускаше обратно. И така 20 вълшебно-мъчителни минути. На 44-ия тегел потъна внезапно, и то в дълбоката част на басейна, на 3-те метра.
Това така дълбоко ни потресе, че чак когато детето започна да плаче, решихме да помагаме да я вадим и някакви такива геройства. Гмурнаха се няколко от групата и нищо. После почнаха да ни гледат нас двамата, дето уж сме малко по-“печени” в тая част. Скочи моето приятелче, пробва много пъти, не успя. А аз знаех, че мога да го направя, защото на друг басейн на 2,5 м бях докосвал дъното без особени усилия. И точно тогава ме осени коварен детски план.
Предложих на всички да си тръгнем и утре сутринта, като дойдат възрастни на басейна, ще ги помолим да го извадят. За да не кажат, че съм страхливец, скочих и “опитах” поне 5 пъти... е, не успях и аз!
Взеха, че се съгласиха, и си тръгнахме. Разплаканото момче също. Аз се върнах след половин час, гмурнах се и гушнах (и в буквалния, и в преносния смисъл) най-прекрасната и желана вещ! Прибрах се, тичайки, в апартамента при майка ми и баща ми и със светещ от гордост детски поглед взех, че се похвалих. Спукаха ме от бой и на другия ден откриха детето и родителите и им върнаха лодката. Толкова много ме биха, че се сетих да вземам чужди неща чак в седми клас, когато откраднах шепа дъвчащи бонбони от Халите!
Родителите ми бяха
влюбени в Куба
След завръщането ни от Куба поседяхме малко в България и баща ми и майка ми решиха, че трябва да направим няколко екскурзии в Западна Европа (за да се уверят, че там е ужасно!). Никой не можеше да ги убеди, че има по-хубаво място от страната на Фидел. Толкова бяха напоени с идеология от кубинския строй, че излъчваха известна невменяемост.
Единственият проблем на кубинците бяха вносните стоки и някои електроуреди. Затова имаше и черноборсаджийски изпълнения тук-там в стройната ни комунистическа общност. Българите в Камагуей разказваха за нашенец, който си
разменил хладилника
за малък апартамент
в близост до “Малекон” (това е едно от най красивите места в Хавана). Често го чувах, като ходехме на гости, не знам дали беше истина, или преувеличаваха, за да оневинят собствените си дребни заменки. Нормалните хора се влюбват в други хора, а майка ми и баща ми бяха влюбени в Куба.
С баща ми
катастрофирахме
на Кинта авенида
Две неща не можеше да прави баща ми - да шофира и да се харесва на началството. Стараеше се през годините, които бяхме в Куба, да влоши нещата и в двете посоки, но успя да катастрофира само няколко пъти. Скара се с толкова много директори, посланици и министри за 5 години, колкото стигат на един нормален човек за цял живот.
Местеха ни периодично цялото семейство (кой знае какво е искал от тия хора, така и не можа да ми обясни) от Хавана в Камагуей, оттам в Матансас, оттам обратно в Хавана и след време пак същото. Майка ми от време на време пробваше изтънчени схеми на убеждение, например крещеше му, докато шофира. Или че ще си вземе детето и ще се върне в България. Бяха добро семейство, здраво семейство! Пътувахме тримата по Кинта авенида в Хавана в кафява шкода комби, баща ми караше с такава скорост, че кубинците ни задминаваха с колелата си. Бяха много доволни, не всеки ден се надминава кола на чужденци. От лявата страна имаше зелени площи, засадени с много разнообразни цветя и храсти. И тримата в колата говорехме едновременно, сигурен съм, че е било нещо много важно! Аз за девети път му задавах един и същи въпрос, а те с майка ми си общуваха на техния неразбираем език.
Баща ми ядоса ли се, обърка ли се, засече ли го някой с колело, не разбрах. Завихме през бордюра върху тревата десетина метра преди отбивката. Но не спряхме, защото баща ми даде газ. Оправдавам го, всеки реагира по различен начин на страха. След което продължихме да газим червени, жълти, сини цветя, по-високи, по-ниски и накрая минахме през едни високи храсти, за да се озовем в насрещното движение. И тука някакви наглеци ни удариха! Може ли да има такива нахални хора, не мога да разбера... ти му изскачаш от храстите внезапно с автомобила си с 40 км/ч и той те удря. Както казват много от гостите в сутрешните блокове, “това никъде го няма по света”. Крещяха ни малко в уплашените физиономии. След което ни взеха и ни изтеглиха до един сервиз, абе, големи мръсници има по света. Оправиха ни колата след 3 месеца, не че нещо сериозно ѝ имаше, но в Куба течеше времето по друг часовник.
Още истории на колегата ни фотограф четете на страницата му във фейсбук.
