Актьорът и режисьор Мариус Куркински: Щастлив съм без човек до мен

"Синята птица" ме извади от депресията, избрах да живея

Кой е той
Роден е на 15 октомври 1969 г. в град Нови пазар. 12-годишен постъпва в детското театрално студио към Драматичен театър - Варна, а след това в театър "Щурче" на братя Райкови. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян през 1993 г. Учил е две години кинорежисура при проф. Георги Дюлгеров. В списъка му от награди са най-престижните АСКЕЕР и ИКАР. Негови спектакли са гастролирали с успех в чужбина. Режисьор е на филмите "Дневникът на един луд" и "Някой посети душата ми". Преди дни мина премиерата на пиесата "Синята птица" по Метерлинк под негова режисура в Народния театър "Иван Вазов".

- Мариус, защо избрахте отново да поставите "Синята птица" по Метерлинк, след като веднъж вече го направихте, но в НАТФИЗ "Кр. Сарафов"?
- Защото времето, в което живеем, не се е променило много и в някаква степен пиесата е актуална и днес. Освен това, знаете ли, тази пиеса за мен се появи след период на много скитания, вътрешни, душевни, физически. Напоследък имах много изтощения от различни видове живот - много роли, смесване на информация, на различни видове присъствия - чужди и мои, бях и режисьор, и актьор и просто се нуждаех от пречистване. Чрез нея отново се върнах към детството. Имах нужда от този тип невинност. Спомних си, че като бях малък, гледах филма "Синята птица" и бях много изумен. Още тогава, без да знам, че ще се занимавам с актьорство, запомних смисъла, който иска Метерлинк да ни втълпи. През годините твърде често си представях, че съм това момче Тилтил, който иска да спаси другия, да му помогне, да му даде част от себе си, нещо, което днес изобщо никой от нас не прави. Освен това, да не забравяме, че чрез Метерлинк тази пиеса изобилства от спасяваща информация за душата. Постановката е за големи хора, макар че и децата биха я разбрали. И да, за мен тя е религиозна. Смятам, че в някакъв момент от живота си всеки човек разбира, че Синята птица е вкъщи, дори в сърцето ни, достатъчен е един-единствен жест, чрез който да се отдадем, за да стане чудото. В случая - съседското дете да проходи или друго подобно в нашия живот. Има и друго, което ме занимава в "Синята птица" - авторът така е направил пиесата, че всеки да намери себе си по различен начин, за всеки човек Синята птица да е нещо различно от тази на другите. Малко се отплеснах. И сега на въпроса ви - преди години, когато поставих тази пиеса, беше 1998 г., това беше втората ми режисьорска работа и я съкратих, защото нямаше как да я разгърна. Сега съм много щастлив, че имам тази възможност в Народния да направя "Синята птица" като пиеса с мащаб от 12 действия, за да покажа красотата в целия й вид. Смятам, че по някакъв начин така изпълних мечтата си

- Не изморява ли зрителите продължителността на пиесата?
- Изключено, дори точно обратното. Смятам, че хората, дошли да гледат постановката, имат нужда точно от това мълчание, което ще покажат през това време, защото всички имаме нужда малко да помълчим, да съзерцаваме, да се потопим в друго измерение - това на изкуството. Това ни дава възможност да погледнем в собствената си душа. А защо е толкова трудно за всеки от нас да открие Синята птица? Вероятно защото забравяме да вярваме в нея. В това консуматорско общество потребителството ни е много важно, насочени сме все навън, а трябва да е обратното - да помислим за себе си, за собственото си спасение, да не убиваме нищо вътре в нас. Защото злото си върши много добре работата, то е непрекъснато около нас.

- Как избирахте актьорите?
- Първо по това с кои от тях съм се чувствал много добре, след това, както винаги, давам шанс на младите дарования. Това е седмата ми постановка като режисьор и предпочитам взаимно да се харесваме с хората, с които работим. Обучаваме се взаимно. Рени, Валентин, Вяра, Петринска - това са все хора, с които съм работил и преди. Венеса и Димитър са ученици, които сега завършват НАТФИЗ и това са им дебютите им на професионална сцена, Илияна Коджабашева също, за първи път работя с нея, както и Василена Винченцо, изключително талантливи деца, на които трябва да се даде шанс. Мога да кажа, че аз винаги съм се вълнувал какво се случва в академията и бъдещето на студентите не ми е безразлично.

- Прекрасно е това. От режисьорския ви дебют "12-а нощ" обаче минаха повече от 20 спектакъла. Винаги давате път на млади актьори, имате ли самочувствие, че "отгледахте" собствена школа?
- В никакъв случай! Не мога да го нарека школа, но наистина се занимавам с това в отделните театри – гледам на тях като на различни трупи, на които отдавам много внимание. Така беше в Пловдив – 6-7 години работа с трупата, това се случи и с Малък градски театър "Зад канала", така и ще бъде занапред. Занимават ме тези неща, мисля ги – в кой момент от живота на актьора коя роля да му бъде дадена. Трябва да има опит, натрупвания... Режисьорите и директорите на театри много трябва да мислят за това. В "Зад канала" е така, с годините се оформи ядро, на което мога да се опра. А и на самото място, на самите стени и дъски на сцената.

- Кой е любимият ви образ в "Синята птица"?
- Ето сега пак ще кажат, че съм егоцентрик... (Смее се.) Но бих направил пиесата на моноспектакъл, защото всъщност Тил Тил е героят, в който се случва всичко, което виждаме. Той е един, а всички други персонажи са това, до което той достига и които се материализират в душата му.

- А при вас, когато погледнете в огледалото, как се материализират нещата, какво виждате там?
- За моя радост днес видях един режисьор, отиващ на репетиция. Имало е случаи, когато съм виждал лице, което не искам дори да си припомня, и то доста често. Но тези дни виждам човек, който като че ли си върши работата. Което никак не е малко. Получих това усещане в деня на свети Николай Мирликийски. Тогава репетирахме и за първи път имахме пълно завъртане на представлението. Намерих отговор на въпроса си има ли смисъл това, което правя. Усетих подкрепа, имах надежда, сила... И знаете ли, сега мога да кажа, че в някаква степен "Синята стая" ме спаси от депресията. Избрах живота пред нея.

- А защо не сте по-често режисьор, отколкото актьор?
- Ами защото има малко режисьори, с които бих работил тук в България. Малко от тях са на нужното равнище. Не ми харесва това, че голяма част от тях са се извратили като отношение към актьорите, това потисничество ме дразни. Явор Гърдев е един от малкото, с които харесвам да работя, в "Хамлет" нещата ни се получават.

- Театърът ли си остава вашето единствено убежище?
- Да. И така ще бъде. Театърът ме дисциплинира с изискванията си, а извън него се опитвам да не живея вече разрушаващо за себе си. Напоследък се обърнах към живота навън и извън театъра и знаете ли, хареса ми. Някак си се бях затворил и изолирал.

- Т.е. популярността вече не ви тревожи, така ли?
- Не бих казал, не съм се мислел за много популярен, а и това никога не е било мерило за мен. Радвам се, че успях да намеря моя вид театър и да получа обратната връзка с хората срещу мен в залата. Актьорската работа за мен вече уби суетата. Тя ми махна всякакви илюзии за мен и другите. И това е добре. Но гордостта, тя е най-страшна, с нея всички трябва да се борим.

- А как понасяте самотата?
- Отдавна не изпитвам пустота, това е някакво дребнотемие. Не смятам, че в нея има нещо лошо. Това мълчание и взиране на мен си ми харесва. Ако трябва с една дума да определя състоянието, в което се намирам тук и сега, това е радост. И да, щастлив съм без човек до мен. Това е.

Лили АНГЕЛОВА
снимка: Антонета ЙОТОВА