Панайот Панайотов: Имам чувството, че Ванга ми дава знаци чрез сънищата ми

Четиридесет години на сцената - тази дълга музикална кариера прави от Панайот Панайотов един от най-популярните и обичани естрадни певци у нас.

Роден е в Айтос на 28 март 1951 г. Завършва консерваторията през 1976 г. и много скоро - през 1979 г., големият успех идва при него. Тогава печели голямата награда на “Златният Орфей”, има и приз от фестивала в Сочи “Червеният карамфил”. На следващата година отново печели най-авторитетния български фестивал “Златният Орфей” с песента “Бащината къща”.

Доказателство, че всяка негова песен се превръща в хит, е фактът, че през 2009 г. новото му парче “Магдалена” печели първа награда на конкурса “София пее”.

- Г-н Панайотов, преди няколко години в интервю за “24 часа” казвате, че българската поп и естрадна музика са избутани в ъгъла от кючека и чалгата. Промени ли се това, или още смятате така?

- Още е така. И то доста набутана. Благодарение на вкуса на публиката и активността ѝ към това явление - чалгата, за поп музиката не остана нищо. Ни публика, ни желание, дори телевизиите започнаха да подскачат по вкуса на публиката. Като казвам това, аз не осъждам никого и нищо - това си е естествен процес. Не е предизвикан насила с опрян пистолет в слепоочието. Може би този период ще отмине - това е моята молба, моето желание.

Мястото на чалгата е в

специални заведения,

в които да се играят кючеци по масите, да се хвърлят чинии - там и никъде другаде. Но в България повече от съседните държави чалгата е на почит. Поразиите са много големи и тепърва ще се трупат. И те не са от самата музика, а от начина на живот, мисленето, отношенията между хората, които са чалга. Хората станаха толкова апатични и същевременно гневни един към друг - тази музика ги изнервя, защо не могат да го разберат? Плодовете от тази отврат ще берем тепърва.

- Тази година празнувате творчески юбилей. За 40 г. кариера съжалявали ли сте някога, че сте се насочили към естрадата?

- Много пъти съм съжалявал. Емоциите са на приливи и отливи. Човек преболедува душевно, оздравява, почва да боледува наново. Много често съм изпадал в професионална безизходица. Случвало ми се е да си кажа: “Майната му, защо не се хвана аз с нещо друго.” Но този процес, за моя радост, е много кратък. Все едно си се напил и като изтрезнееш, си казваш: “Какво правя аз?”. Ако някой си мисли, че един артист може 40 години да е само на гребена на вълната и все там горе да си живурка, много се лъже. Не е имало концерт при мен, преди който да съм бил спокоен. Още при подготовката. Било с продажба на билети, било с репертоара на оркестъра. Всичко е несигурно, коства много работа. Но любимата ни публика не се интересува от тези неща. Тя иска да ме види целият в бяло, в настроение - така, както трябва да бъде. И аз обещавам най-тържествено, че винаги ще бъда именно на такава висота.

- На 6 юни правите юбилеен спектакъл в зала 1 на НДК. Какво ще изпълните?

- Като ретроспекция към изминалите 40 години съм подготвил репертоар от златни хитове, както и някои неизвестни песни, които не съм пял досега. Те не са звучали никъде, въпреки че са издавани и спокойно може да се нарекат нови. Подготвям и класически евъргрийни - репертоар, който съм пял непрекъснато през годините.

Не спирам да благославям

мига, в който запях

песните на Том Джоунс

Той ми е дал работа, безплатен репертоар. Естествено, по-спокойните му песни, аз не мога да се меря с него и нямам никакви основания за това. Само го споменавам, като по тази начин отдавам почит - една малка част от това, което заслужават великите певци. Да казваме на глас имената им - Томас Удуърд Джоунс. Даже бих станал прав, но ще разсмея интервюиращата. (Смее се.)

- Ще има ли специални гости на концерта?

- Да, група “Стакато” ще ми акомпанират, имам две беквокалистки, почти цял месец репетираме в читалище “Раковски”. Искам да спомена нещо, на което много държа - един жест. Към мен се правят много малко жестове и аз не мога просто да го отмина.

За концерта ще използвам цялата техника на Веселин Маринов, който ми я предостави безвъзмездно - техника, видеостена, осветление, всичко. Той прави същото за всички негови колеги, не само за мен. Искам да го кажа, защото това се запомня.

Специалните ми гости ще бъдат Васил Петров, Орлин Горанов, Петя Буюклиева и една млада певица - Нора Караиванова. Много я харесвам като глас и по този начин искам да направя някакъв жест към нея. Всички ще изпеят по една песен, като накрая ние, старите кучета, ще поднесем някои изненади на публиката.

- През лятото ви предстои турне с хитове. С кои ваши колеги ще пътувате?

- Турнето се казва “Вечните песни на България”. Ще бъдем Мими Иванова и Развигор Попов, моя милост, Роси Кирилова, Маргарита Хранова и Кичка Бодурова. Това е екипът, подбран от нашия продуцент Влади Славов. Турнето ще е през юли и август, ще пеем български хитове. Това му е хубавото. Събират се много хора, стават страхотни концерти. Ще направим над 20 и ще завършим на 12 октомври в зала 1 на НДК.

- Успявате ли през годините да усетите какво харесва публиката?

- Винаги съм искал да проявява интуиция, да хвана публиката в крачка, да ѝ предложа. Вероятно понякога разсъждавам алогично, защото тя ми е предлагала такива сюрпризи... Не мога да скрия, че най-големият удар, който съм претърпял от моята публика, е, че тя започна да харесва чалгата.

Най-комфортно се чувствам, когато съм поканен на специално парти - рожден ден, сватба. Там са те извикали хората, подготвили са ти хонорар, уредили са ти пребиваване, носят те, все едно че си на “Златният Орфей”. Но невинаги се пее за пари. Ето, снощи (във вторник вечерта - б.а.) пях в “Студио 5” на НДК за един уличен музикант. Казва се Исус Ангелов. Той си направи парти и викна някои известни артисти да го подкрепят. Акордеонист е, самоук. Момчето, което свири в подлеза на НДК. Много чаровен, позитивен. Отидох, как няма да отида.

- Вие как се насочихте към естрадата?

- Нямаше какво друго да избера, когато започвах да дишам живота. Тогава можех да пея или опера, или поп музика. Станах студент в Естрадния отдел на Консерваторията. Пеех песни на Георги Минчев, Боре Грънчаров, Борис Гуджунов. С тях се появих тук-там в София от провинцията.

- Подкрепиха ли родителите ви избора на професия?

- О, да. Баща ми беше артист по професия и по призвание. Майка ми също беше съвременен човек, тя почина скоро - преди 3 месеца. Имах безрезервна подкрепа от тях.

- Къде беше първата ви сцена?

- Читалище “Васил Левски”, град Айтос. Ученически оркестър, аз съм ритъм китара и соло вокал. Първата песен, която изпях, беше “Дилайла”.

- Кой ви помогна да пробиете?

- Композиторът Атанас Косев ми подаде ръка благодарение на връзките му с баща ми. Той беше редактор в БНТ и започна да ме вкарва в това предаване, в онова предаване. Ако сега младите, които стават певци, мислят, че тогава е било много лесно, ще ги разочаровам. Страшно трудно беше да се вредиш да направиш един запис в телевизията или в радио “София”. Трябва пътека да направиш до някои хора, да се молиш, сума ти връзки да използваш, някой да ходатайства. Такива бяха времената.

- Явно не са се променили много.

- Не знам, така ли е? (Смее се.) Мисля, че никога няма да се променят. Българинът ще си остане българин. Ти на мене, аз на тебе, приятелството, “Добър ден, ние сме май далечни братовчеди...”. Между другото, с Тончо Токмакчиев сме трети братовчеди по майчина линия. Дядовците ни са били първи братовчеди и са ергенували заедно.

- Кое е най-далечното място, където сте пели?

- Скандинавския полуостров. Швеция, Норвегия, Финландия.

- Някога замисляли ли сте се да продължите кариерата си в чужбина?

- Тогава бяха смутни времена, а ние живеехме отвъд Желязната завеса и всякакви мисли са ни минавали през ума - на мен и на моите колеги, защото аз бях с оркестър. На нетрезва глава сме кроили такива абсурдни планове, момчешка работа, дори ме е срам да ги споделям с читателите. Но когато българинът излезе отвъд Желязната завеса и се почувства свободен, така се разпищолва. (Смее се.) Бяхме на по 28-29 г., преживявахме много емоционално всичко.

Кроили сме планове

да останем в Швеция

като невъзвръщенци

Имаше работа. Пеехме и свирехме по клубове, ресторанти. Всеки месец ни сменяха мястото. Пеехме световни хитове, хората се радват, това ти дава страхотно самочувствие. Върнеш се в България, спечелил си някой лев, купил си инструменти, хубави дрехи. Тогава у нас нямаше стоки, бутици.

- Срещали ли сте спънки от властта?

- Разбира се. Но това си беше част от играта. Тия, които издаваха разрешенията за пътуване - тогава беше отдел към милицията, намираше се на Лъвов мост - те не обичаха хората, които излизат зад граница. Може би от завист. Ние отиваме там с работна виза с два микробуса инструменти и те знаят, че всеки месец на нас там ни се броят сериозни пари. “А, музиканти, а, и там при шведките отивате, а?”, “Ааа, няма такова нещо, другарю полковник”, “Ти на мен не ми ги обяснявай тия”. Ей такива разговори сме водили. Беше нормално. Сега границите са отворени, но няма къде да отидат, сега отиват да мият чинии.

- Имате песен за Ванга. Познавахте ли я?

- Да. Не помня как се запознахме. Може би това, че измислихме песен за нея, ни накара заедно с композитора Димитър Пенев да отидем при нея, за да ѝ поискаме разрешение да я издадем на плоча. Ходихме в Петрич, запознахме се. Споменът започна вече да избледнява, защото минаха много години, но ми е много мил. Много ценно явление беше тя и мисля, че и днес българите не я оценяват достатъчно.

- Вие зададохте ли ѝ лични въпроси?

- Като застанеш острани на къщичката - отвън пълно с народ, всеки чака реда си. А отвътре се чува почти всичко.

Ванга така ги навикваше -

хора, които не са ѝ приятни

Някой идва и я пита нещо, а тя започва да крещи: “Какво си ми дошъл тука да ме питаш дали ще се ожениш, или няма, хората за здравето си чакат, марш оттука!”. Направо ги гонеше. Бил съм няколко пъти, доста време сме чакали, докато влезем с жена ми. Помня я и няма да я забравя никога. Имам усещането, че и сега, от отвъдното, тя ни дава някакви знаци - на моето семейство, но не мога да ги разбера. Тя продължава да бъде медиум и от отвъдното, това го знам със сигурност. Усещам чрез сънищата, че се опитва да ми дава съвети, изпраща ми послания. Сънищата са много ясни знаци за тези, които ги разбират. Много искам да навляза малко в тази материя.

- Говорите за отвъдното, явно сте вярващ човек.

- Не съм религиозен, но съм вярващ и съм отдаден изцяло на Господ, на моя създател. Готов съм да му служа, както той пожелае. Непрекъснато го призовавам да ме използва, аз съм проводник на неговата воля - като всички хора, само че аз съм го осъзнал. Повечето хора не го знаят. Непрекъснато му се моля - преди концерт, всеки ден по малко, но преди нещо важно му се моля горещо. Каквото може, прави. (Смее се.) Смятам, че той е навсякъде около мен, аз мога да му се моля и тук, няма нужда да ходя в черква. И аз така правя - в колата, вкъщи. Българинът не е много религиозен, не е наясно с Бог. Много хора живеят разпиляно, нищо не се случва с тях, остаряват и умират. И ги чака ново прераждане, защото те не са си взели урока, за който са били призвани. Не са докоснали истината, лутат се, но всичко е на техен гръб, никой няма да ги осъди, но ги чака ново прераждане. Бог е отредил уроци за всеки дух. Това е предопределено, не е въпрос на желание. Колкото повече свикнат хората с тази философия, ще се чувстват по-комфортно на земята.

Аз знам, че Бог ме обича

и е на моя страна и не

забравям да му благодаря

Един баща винаги обича децата му да му благодарят. Ние не сме свикнали така, смятаме, че някой ни е длъжен.

- Освен дългогодишна кариера имате и дългогодишен брак. Как се поддържат силни чувствата след повече от 30 г.?

- Да, 32 години. Как... Пак намесвам съдбата. Както на някои съдбата им предлага да се женят и развеждат по 4-5 пъти - и те не знаят как стават тия работи. Мисля, че и при мен няма рецепта. Сигурно така е предвидено да стане с мен и Емилия в това прераждане. Аз имам чувството, че я познавам от много векове, някаква такава интуиция. Може би в предишния живот пак сме имали някаква връзка - роднинска или друга.

- Кое е най-романтичното нещо, което сте правили за нея?

- Признанието, че тя е единственият нормален човек около мен и единствено за нея бих умрял. Ако се наложи, но дано не се налага. (Смее се.)

- Винаги сте в отлична форма, полагате ли по-особени грижи за тялото си?

- Спортувах допреди 4-5 г., бягах. Сега движението ми стига, активен съм. Движението е голям стимул, поддържа и тялото, и духа. Не се заседявам много пред телевизора, нито около масата, обожавам физическата работа. На вилата - дал Бог такава работа. И жена ми е на същия хал като мен - движение, движение. А за останалото има кой да се грижи - Всевишния. Каквото и да сме постигнали, основната заслуга е негова.