Самарът е като дрехата – трябва да е удобен и красив

Твърди последният и единствен в Кърджалийско майстор-самарджия Гюнер Халил

Добрият самар може да се оцени едва след двучасова езда на магаре по стримните планински пътеки“, твърди 50-годишният Гюнер Халил от кърджалийското село Ненково. Според него след тежък преход ездачът трябва да слезе отпочинал, а и на животното не трябва да му личи, че е носило човек. Гюнер е единствения и последен за района на Кърджали майстор-самарджия. Самоук е. Занаятът научава сам заради любовта си към каракачанските коне. Самарджията има 2 животни и всяка година отглежда по едно малко, което продава.

„Търсят ги, защото са чиста порода. Вече не останаха такива. Изчезнаха през последните 20 години, защото хората вече не искат да живеят в планината и слизат в полето“, твърди майсторът. Той не крие гордостта си, че да купят негово животно са дошли чак от Холандия. Няколко кончета пък вече са купили гърци.

„Търсех удобен самар, с който да яздя каракачанския кон и да пренасям товари по планината. Оказа се, че е невъзможно да намеря“, разказва Гюнер. Той ходил чак до пловдивското село Тополово, за да види продуктите на тамошен майстор. Оказало се, че той изработва груби самари. Правел ги за дърварите в района, които изнасяли дървата от гората до пътя с катъри. Самарите на майстора от Тополово били хубави и здрави, но ставали само за товарене, не и за езда.

„Ходих и в едно момчилградско село, където ми казаха, че има самарджия. Оказа, че той е починал при нещастен случай“, разказа Гюнер. Той говорил със сина на майстора, който също владеел занаята. След смъртта на възрастния човек, обаче мъжът отказвал да влезе в работилницата му. Тогава Гюнер решава сам да направи това, което му е необходимо. Разглобил стар самар и се опитал да направи свой по негово подобие. Първите два опита се оказали неуспешни и Гюнер изхвърлил самарите. Едва при третия мъжът останал доволен от работата си. Не след дълго в района се разчува, че си е направил сам самар. Започнали да го търсят. Първо за поправки на стари седла, а след това започнали да му поръчват и нови.

„Ние живеем в планината. Често се налага да ходим по стръмни и тесни пътеки и да пренасяме товари. Това са места, до които не можеш да стигнеш дори с най-модерния джип, АТВ или дори мотоциклет. Единственият начин е да използваш магаре, катър или планински кон. Дори в 21-ви век тези животни са незаменими за нас планинците“, обяснява мъжът. Той допълва, че точно това е причината мющериите му да са от села, подобни на Ненково, чиято единствена връзка със света е въжен мост. Най-често до услугите му прибягват хора от района на Ардинско и Чернооченско.

Годишно майсторът изработва между 25 и 30 самара. Освен от родопските села се намерили и мющерии дори и от Пловдивско. Те обаче поръчвали самарите не за животни, а като украшения на битови ресторанти и механи.

„Добрият самар е като хубавата дреха – трябва да е удобен и красив. Първо вземам мярка на животното – измервам дължината и широчината на гърба му. Самарът правен за едно магаре не може да се сложи на друго“, твърди Гюнер. Той допълва, че самарджийството е по-сложно от шивачеството.

„Когато се прави самар той трябва да бъде удобен не само за животното, а и за ездача. Бързо не става, нужно е търпение“, обяснява майсторът. Той изработва всичко на ръка. Инструментите, които използва са трион, ренде, стар теглич от трактор, ножици и дебела игла.

„Ако дървените части се обработят на машина, а не на ръка се пукат след няколко месеца, а това е срам за майстора“, твърди Гюнер. Най-често той използва орех, чиято дървесина е едновременно и здрава, и лека. Материала си набавя от планината над Ненково.

„Събирам изсъхнали дървета, които слагам на сухо с корите, за да не се пукат. След половин година материалът е готов“, обяснява самарджията. След като подготви дъските той ги огъва с помощта на огън.

„Нагрявам ги, а след това ги минавам през теглича. Действието се повтаря многократно докато дъската добие нужната форма“, обяснява Гюнер. След като сглоби дървеното скеле на самара той разкроява кожата. Според майстора за един самар окива около 1,5 метра материал. Използва изкуствена кожа, защото естествената оскъпява продуктите му, а и се намира трудно.

„Самарът излиза около 200 лева, колкото струва половин магаре. Ако сложа естествена кожа цената ще прескочи 300 лева, а хората в района нямат пари“, твърди самарджията. Той дава гаранция на продуктите си 10-ина години.

„Ако кожата е телешка или овча самарът ще изкара животното до живот“, казва е майсторът. За пълнеж на дървените седла Гюнер използва слама от ръж. Отглежда я сам в нива край Ненково.

„Ръжената слама, за разлика от другата, е по-лека и по-мека“, казва майсторът. Той прибира ръжта нивата с коса, защото сламата се слага в самара цяла по дължина. Ако е раздробена няма да е удобна за животното. Под сламата майсторът поставя дебела вата, която освен, че допълнително омекотява самара, попива и потта на животното.

Последното, което Гюнер прави по самара е украсата. С нож той прави резба по дървените части на самара. Задължителен елемент от украсата пък са месинговите габъри.

„Самарите се използват предимно за работа, но това не означава, че не трябва да радват окото. Досега не е имало човек, който да ми е поръчал самар без украса“, твърди майсторът.

Покрай самарджийството Гюнер е научил и друг занаят, свързан с животните – налбантството. Веднъж на 3 месеца обикаля планинските села в района и подковава магарета, коне и катъри. Подковите изработва сам от дебела ламарина. Пироните пък му ги доставят веднъж в годината от Турция.

„Подковите, които се използват в планината са различни от масово разпространените“, обяснява майсторът. Той допълва, че в Родопите се налага често животните да се придвижват по каменисти пътеки.

„Ако са подковани с обикновени подкови в тях влизат камъни и могат да наранят копитата на животното. Затова тук се слагат цели подкови“, твърди Гюнер. Той признава, че практикуването на двата занаята не са достатъчни да изхранва семейството си. Затова се занимава и със земеделие. Като отновен доход разчита на отглежданите от него и близките му 10 декара тютюн. Преди 3 години пък засадил 3 декара череши, които тази година за първи път дали плод. Смят да разшири овошната градина с още 2 декара, за да може да взема субсидии за нея.

„Старата приказка „Занаят – канаят“ вече не важи. Затова и не давам зор на сина си да научи самарджийството. Идвали са много мераклии да им покажа как правя самари. Питат, гледат, ама то с гледане не става тая работа иска душа и сърце“, казва Гюнер.