Веселин Маринов: Обръщал съм се към Евтим Евтимов с тате. Той внасяше спокойствие в моите проблеми

И днес Веселин Маринов ще се качи на колата си и ще се отправи на път. Той ще поеме към Царево, където е една от последните спирки на неговото лятно турне. От 19 г. той се старае всяка година да мине през повечето морски курорти, а почитателите му първо поглеждат къде ще има той концерт и след това запазват почивката си, за да могат да го видят и чуят отблизо. Близо 60 концерта ще изнесе Веселин Маринов до края на годината. С тях и с финалния - за първи път в “Арена Армеец”, той отбелязва 35-годишнината си на сцена.

- Г-н Маринов, и тази година правите голямо лятно турне. Залите винаги са пълни с публика, какво ви казват хората?

- Вече 19 г. аз искам да правя моите турнета и с годините да показвам на хората постоянност, уважение. През тези 19 г. почти всяка година съм издавал албум, в някоя - по два, те са общо 27. Това винаги е било провокирано от желанието на хората да слушат моята музика, от интереса им към моите концерти. Старая се да спазвам традицията, която вече съм изградил с годините, да бъда в тези градове в страната по едно и също време. Това са най-трудните концерти, защото интензивността е много голяма. В момента разходите са огромни, за да си позволяваме големи паузи. Затова правим тези 13 концерта за 15 дни. С изключение на рождения ми ден (той беше на 4 август), ще имам само една почивка. Но

това са и

най-хубавите

ангажименти

- тук хората са дошли на почивка, имат пари в себе си, не мислят за следващия ден, не мислят за проблемите на всекидневието. Идват усмихнати, билетите се продават бързо. За летния театър във Варна например билетите бяха продадени само за няколко дни. Аз се старая да дам на хората това раздаване, което те са ми дали през годините.

- След това турне ви чака концерт в “Арена Армеец” на 30 ноември. Започнахте ли подготовката, или е рано?

- “Арена Армеец” се оказва много сериозна хапка. Да не забравяме, че само определени български изпълнители, институция в жанра си, са имали силата да бъдат там засега. Зад гърба си все пак имам 23 концерта в зала 1 на НДК. На миналогодишния ми коледен концерт, напълвайки залата за 4-5 дни, решихме, че 35-ата годишнина е подходящият момент, в който може да се пробваме за “Арена Армеец”. Сблъскахме се с огромни проблеми, които не съм очаквал – паричните разходи, които много повече надминават приходите. Но вървят добре продажбите, вече са продадени около 2000-2500 билета на този етап, в който рекламата все още не е започнала. Ще има президентски избори, които насрочиха доста късно – за 6 ноември, евентуален балотаж на 13-и. По време на избори България е различна, не се обръща внимание на друго. Така че не сме подранили с подготовката за концерта в “Арена Армеец”, вече сме определили техника, режисьори, сценографи, започваме септември репетиция с огромен оркестър. Няма да е лесно. Лили Иванова, Слави Трифонов, Николина Чакърдъкова – това са хората, които са имали концерт в тази зала. За разлика от световните звезди, които идват, слагат два подиума и прожектора, правят убийствено скъпи билети, защото са световни звезди, ние го правим на живот и смърт, за да покажем нивото си. Но не се оплаквам, много съм щастлив, че имам смелостта да го направя.

- Как върви организацията на фестивала “Полски щурчета”, който правите в родния си град?

- Това ще бъде вторият фестивал “Полски щурчета” за млади български изпълнители, който организирам като ръководител на сдружение “Полските щурчета”. Той ще бъде на 26, 27 и 28 август и в него ще имат рецитали много елитни артисти като Любо Киров и Криско. Има огромен интерес към записването.

В журито му ще

са Бисер Киров,

Светослав Лобошки,

Красимир Гюлмезов

– тези хора имат умението да оценяват по най-правилния начин. Фестивалът ми отнема доста време, но е много хубаво – от една страна, го правя за моя град, а ми доставя удоволствие да използвам огромния опит, който съм натрупал в организационен план.

- Пеете от 7-и клас, в началото се увличате от рокендрола, как се насочихте към естрадата?

- Аз съм от поколението, при което в света се роди красивият мелодичен рокендрол с групи като “Дийп Пърпъл”, АББА, “Юрая Хийп”, “Рейнбоу”, “Смоуки”. Музиката е като самия свят – тогава той беше красив и романтичен. Нямаше интернет, пишеха се писма на ръка, имаше пощальони, красиви малки гари, на които хората се чакаха за среща. Сега всичко човешко вече е чуждо, всичко е дигитално. Романтиката стана недостатък за човека. Когато аз съм израствал, не говоря за социализма, целият свят беше различен. Тогава хората се срещаха само защото имаше чувства. Било то дали ще станеш приятел с някого, дали ще има любов, дали ще обвържете живота си заедно, то е било единствено и само благодарение на чувствата. А сега всичко е интерес, защото такива са потребностите – всеки е изнервен, притиснат от всекидневните проблеми. Загубихме онази човещина между нас. Това определя и музиката на слушане в момента. Не искам да се оплаквам, но

от 2000 г. насам

моя песен не

звучи по радио

Ако пуснат, ще е някоя стара моя песен. Това не е отношение към мен, а към цялата българска попмузика. Не можете да чуете никъде песен на Тони Димитрова, Георги Христов или който и да е. Чуваш я примерно в блок по радиото за ретро музика. А тези певци работят и са обичани от хората. Сега се пускат други стилове, които са подвластни на световните тенденции – рап, хаус. Попитахте ме защо съм започнал с рокендрол – тогава светът беше такъв и ние обичахме тази музика.

Влязох в Консерваторията и още на първия месец бях поканен от рокгрупа “Импулс” да стана техен солист. Преживях с тях незабравими 4 години.

- Докато свирите в “Импулс”, през 1984 г. имате проблем с гласните струни и не ви дават надежда да пеете. Въпреки това 2 г. по-късно издавате първата си самостоятелна плоча. Това ли е бил един от най-трудните ви моменти?

- Определено. Ако сложа на ръката си петте трудни неща, които съм преживял в кариерата си, това е едно от тях. Но не бих казал, че не са ми давали надежда. Имах заболяване, което често се случва при певците. Има го и при другите, но за тях не е такъв проблем – то е като да премахнеш апандисит – временно и преходно. За един певец невъзможността да пее го потиска и наранява психически и той е способен да направи грешки в живота си.

- Кога се получава това заболяване?

- Когато умориш гласа си при неправилно пеене, както беше в моя случай. Аз си виках в гимназията, в казармата. Тогава имитирахме различни групи, но и изпълнявах мои песни. Пеех ги по серенадите на момичетата, които харесвах. Но месец след като влязох в групата, вече имах по два концерта на ден. Имитирахме световни рокгрупи, но пеейки в оригинални тоналности, стараейки се да бъдеш като Джо Лин Търнър например, претоварваш гласа. Ние по цели месеци имахме турнета, аз преуморих гласа си и се получиха гласови възли. Имах деформация на гласните струни. Операцията след това беше лека, но пълното възстановяване изискваше много дисциплина – трябваше да не говоря, да бъда около йодни пари.

- Така ли се оправихте?

- Да. Дори едва изкарах държавните изпити в Консерваторията през 1984 г. Наложи се да правя 2 операции около рождения ми ден, дори

майка и татко не

знаеха, за да не

ги притеснявам

Ръководителят на “Импулс” ми даде пари да отида на Приморско на една палатка за 10 дни. Аз вече бях напуснал групата, защото не можех да изпълнявам своите ангажименти. Гледах да няма хора около мен, да не говоря. Няма да забравя, когато написах телеграма на моя лекар, за да му кажа, че мълча повече от 20 дни, той ми отговори, че вече мога да говоря. Спомням си, че беше в последния ден на престоя ми в Приморско. Същия ден имаше фестивал за млад талант. Явих се с моята китара, взех голямата награда – медал, и безплатно можех да ходя по заведенията в ММЦ цяла вечер. (Смее се.)

Хубавото притъпява лошите неща. Когато има хубаво в живота ни, то остава, а за лошото се сещаме с горчива усмивка. По-важното е тъжните неща да са били поправими.

- Защо заминахте за Германия малко след раждането на дъщеря ви Йоана?

- Отидох в Германия, провокиран от катаклизма, който се случи у нас през 1989 г. Тогава всичко беше с купони, бензинът – с долари, изчезнаха стоките от магазините. Никой не се сещаше за певци. Плочата ми, която излезе пролетта на 1989 г., се продаде в 300 бройки, а дотогава плочите на Лили Иванова и Емил Димитров се продаваха в 1 млн. тираж. На фона на всичко това аз предприех тази стъпка. Петър Чернев, Бог да го прости, беше шеф на една новосъздадена музикална агенция - “Мега музика”. Той ми даде книга с адреси. Аз много харесвам Германия и Испания като държави и изпратих по 50 рекламни писма с касетки там.

Така се получи

предложение

за Германия

Първо имах пробен концерт. Първоначално участвах в модните ревюта на две големи списания, които представяха колекции за следващ сезон. Трябваше да се преборя с нов език, бързо да го науча. След първия ми ангажимент ме поканиха да представим есенно-зимната колекция след 3 месеца. Аз трябваше да съм готов с 3 песни на немски език. Представете си какво ми е било – на тези ревюта са 90% жени от хайлайфа, а аз трябва да пея на родния им език.

На първото ми ревю в Германия пях една сърцераздирателна песен – “Езикът на сълзите”. Пиковите думи си бях записал на ръката. Когато видях как жени плачат, изпитах чувство на удовлетворение от огромния труд, от безсънните нощи. Всеки преминава през проблеми в началото и само той и близките му знаят какво му е струвало.

- Как решихте да се върнете?

- С годините нещата вървяха много добре – общувах с известни композитори като Волфганг Камински, мениджъра на Рой Блек и Питър Мафей, както и на други големи немски звезди. В едно мое пътуване до Канарските острови получих проблеми със зъб, поставиха ми грешна диагноза, в същото време моят мениджър се пенсионира.

В този момент видях,

че нямах на кого

да разчитам

и все за България си мислех. Дойдох тук да се лекувам, трябваше да отсъствам от професионалния живот в Германия и ме налегнаха тежки мисли в болничните стаи. За малкото дете, за липсата на семейството. Случайно видях хора, които бяха в организационния комитет на “Златният Орфей”. Беше зимата на 1994 г., имах ангажиментите в Германия, но ги бях спрял. Поканиха ме да дам документи за “Златният Орфей” и участвах в него. За мое голямо удовлетворение спечелих голямата награда, което ми върна само за няколко седмици позициите. Тогава дойде поканата от Тончо Русев да запишем първо “Ти си любовта”, после “Горчиво вино”, след това “За теб, Българийо”. Това стана през 1994 г., а на 18 май 1995 г. излезе албумът “Горчиво вино”. Беше най-продаваният и си остава един от най-продаваните албуми в демокрацията. С песента спечелих “Мелодия на годината”. Това ме накара един път завинаги да разбера, че мястото ми е тук. Оттогава се занизаха тези прекрасни години, в които аз надграждам. Проблемите се появиха в личния ми живот на фона на професионалните успехи. Те ме лишаваха от времето, което можех да отделям на близките си. С това си обяснявам, че и до ден днешен не съм много успял в тази област. Но все пак ми остава надеждата, че още има време да не е така.

- Споменахте Тончо Русев, но сте работили с Евтим Евтимов по над 60 ваши песни. Той винаги беше на първите редове на концертите ви в зала 1, каква беше връзката ви?

- Силата на думите не е достатъчна да изразя чувствата, отношението, любовта си към тези двама творци, мохикани и патриарси в своето поприще. Ако не бяха песните на Тончо Русев, облечени в поезията на Евтим Евтимов, никога нямаше да бъда това, което съм в момента. Никога нямаше да правим това интервю с вас и да празнувам юбилеи. Аз съм се обръщал към тях с думата “татко”. Особено към Евтим - той беше човек, който влагаше спокойствие в моите проблеми. Докато Тончо е много емоционален, много сприхав - когато спорим, той вика, музиката го влече натам. А Евтим Евтимов беше много спокоен човек. Като му кажех, че имам някой проблем, през опита си, през годините, през огромния си интелект той ми казваше, че всичко е преодолимо. Ние сме имали безкрайни нощи. Огромното ми уважение към тях ме е карало да ги каня на моите концерти. Те са се возили в моята кола, имали сме десетки срещи из цялата страна, говорили сме си по цели вечери след концерт. Аз само съм попивал като калфа от майстора. Знам целия им живот и затова много трудно преживях новината, въпреки че бях подготвен месеци назад. Този край не беше толкова изненада, колкото самият факт, че дойде. Евтим Евтимов е един от последните големи български творци.

- В личен план големият ви успех е дъщеря ви Йоана, двамата близки ли сте?

- Искал съм да имам много деца, но така се случи, че останах с едно. Когато човек стане родител, осъзнава колко преходно е всичко останало. И как

изведнъж животът

придобива смисъл

- да го живееш, като има за кого. Не искам да говоря много, защото има мои колеги, които преекспонират с децата си. Аз съм като всички останали - родител, който смята, че неговото гардже е най-хубавото, както казват хората. Смятам, че моето дете е най-хубавото, че сме го научили с майка ѝ да бъде достоен човек, тя го показва в своя живот, успява да се реализира.

- Йоана с какво се занимава?

- Тя работи в юридическия отдел на държавно предприятие в София. Работи в много хубав колектив, в който се разбират добре. И в професионалния ѝ, и в личния ѝ план всичко е наред.

- Иска ли ви се да станете дядо?

- Вътрешно в мен това е желание от много години. Е, не чак толкова много, защото доскоро си мислех, че ще стана пак баща. Така се случи с втората ми съпруга, че загуби смисъла на моите мечти. Искам, естествено, надявам се, че скоро ще се случи и това.

- Покрай цялото натоварено всекидневие остава ли ви време за почивка?

- Не знам дали да се оплаквам, но тази година няма да имам почивка. Може би в края на септември. Но за сметка на лятото отсега си правя сметка как ще почивам преди Коледа. След концерта на 30 ноември в “Арена Армеец” имам коледно турне и след това ме чака спокойно време. Знам, че през март трябва да излезе следващият ми албум, времето е малко за него. Тази година няма да мога, но се надявам догодина да имам време за почивка.