Орлин Горанов, оперен и поп певец: Слободията ми идва в повече!

С Криси Димитрова ни запозна гаджето й - поетът Иван Тенев

Кой е той:
Орлин Горанов е роден е на 8.08.1957 г. Той е възпитаник на хор „Бодра смяна“, по-късно е солист на Ансамбъла на ГУСВ и остава такъв до 1985 г. През 1980-те и 1990-те години особено популярен е дуетът му с Кристина Димитрова „Детски спомен“. Завършва Музикалния факултет на Българската държавна консерватория през 1990 г., а от 1989-а е солист на Пловдивската опера. Има постоянни ангажименти във „Фридрихщатпалас“ в Берлин, Германия, от 1994 г. Пътува за концерти по целия свят. Същевременно поддържа своята дейност в България като поп изпълнител.
На 11 юли той тръгва на турне „Орлин Горанов на 60 - златните дуети на България“. Като негови половинки на сцената ще се изявят Криси Димитрова, Марги Хранова, Тони Димитрова, Мариана Попова.

Ани Романова

- Кога и как тръгнахте по трънливия път на пеенето, конкурсите и славата...

- Няма да използвам клишето „пея, откакто се помня“, но си спомням, че баба ми винаги ми правеше забележки: „Много те моля, на масата не се пее, защото ще се ожениш за... Но бях щастлив, че имам много музикално семейство - баба, дядо, вуйчо, цялата фамилия пееха, свиреха и се забавляваха. Може би това е дало отражение, въпреки че татко искаше да наследя неговата професия - биолог, или поне да стана лекар. Но не това реши съдбата за мен! И както всички случайни неща, полека-лека през хор „Бодра смяна“, училищни хорове, през Ансамбъла на ГУСВ, където дори си направихме и групичка. Там имах щастието да бъда с колеги музиканти като Стефан Димитров, Иван Лечев, Иван Кутиков, Стефан Диомов, „Тоника“, Роси Борджиева и много, много други. Всички тези хора ме мотивираха да се занимавам с музиката по-сериозно. Докато не дойде моментът, в който през 1984 г., когато бях едва на 27 години, спечелих „Златният Орфей“. И тогава се запитах какво ще правя оттук нататък. И реших да се върна към старата си страст - класиката, и влязох във вокалния факултет на Музикалната академия „Оперно пеене“. И така - още 20 години. А най-важното - музиката е любов! Тя няма език, националност, религия и е най-универсалният език на тази планета.
- Печелили сте десетки награди. Коя беше първата и коя кътате в сърцето си като най-ценна?
- Първата беше на Младжекия фестивал в София през 1978 г. - изпях песента „Интимно“ на Стефан Диомов с „Тоника“ и спечелихме първа награда. И тя ще си остане и най-ценната - първата.
- Как се запознахте с Кристина Димитрова?
- Това са моменти, които не се забравят! Иван Тенев, който през онези години бе известен не само като поет, но и като художник, се оказа, че има и талант да пише интересни текстове за песни. Тогава бяха гаджета с Криси и той ни запозна и ми предложи една песен - „Сън“. Така решихме да направим „Опит за летене“, а парчето се получи доста приятно. Това бе началото, а следващата ни песен с Криси имаше ефекта „уау!“ - „Детски спомен“. Успехът ни провокира да продължим и така до ден-днешен. Двамата с нея сме много различни като самостоятелни изпълнители, но пък съвместната ни работа е успешна.
- Тръгвате на дуетно турне „Орлин Горанов на 60 - златните дуети на България“. С кого ще бъдат дуетните ви изпълнения, да очакваме ли изненади?
- Изненади винаги могат да се получат! Но само ако публиката и приятели дойдат да гледат концерта, ще разберат какви ще са изненадите. Още миналата година решихме да направим експеримент с такъв тип турне. То стартира на 11 юли в Стара Загора, продължаваме на 12 юли в Добрич, после на 20-и - във Варна, а на 10 август - в Бургас.
- Какво бихте посъветвали талантливите млади певци?
- Има изключително много млади талантливи певци, но според мен проблемът е, че повечето от тях имитират западните си колеги. А в шоубизнеса се търси уникалността. Аз самият дълги години съм се лутал, за да намеря собствения си стил, защото през онези години беше тежко и като начин на работа, и като достъп до информация, даже и като цензура в музиката - все пак тогава бяхме отвъд Желязната завеса и имаше доста ограничения. Затова пък имахме възможност да черпим информация от известни чужди музиканти, които идваха на „Орфея“, и да обменяме опит с тях. Не мога да кажа, че на младите сега им е по-лесно, напротив! Но може би трябва да си поставят някакви рамки, за да може да е ясно накъде отиват и какво правят. Сега музиката се прави доста хаотично, тя е подвластна на модни течения, които дали са добре за нашите географски ширини, не е ясно. Така че пожелавам им успех, дано песните им имат дълголетието на нашите шлагери!
- Еделина Кънева записа дует със Софи Маринова. Вие бихте ли направили обща песен с нея?
- Преди доста време правих почти същия формат, но с Рени - една песен, която й беше подарена от Лепа Брена. Но не се опитвам да пея чалга, а го правя по моя си начин. Самата песен е написана за два различни гласа и два различни стила. И мисля, че песента ни с Рени стана приятна.
- Има ли разлика между публиката в България и по света?
- Има, разбира се. Някои са по-емоционални, други - по-хладни и реагират по-късно, в края на спектакъла, трети пък са от началото „в купона“. Така че всяка публика си има своята специфика. А най-добре се чувствам вкъщи, пред родната публика!
- Прави ли се достатъчно за българската култура?
- Българска култура е доста обширно понятие. Едва ли бихме могли да формулираме в този разговор дори само съдържанието й. Така че тя все още е, да не казвам „последна дупка на кавала“, но няма как да просперира при бюджет за нея от под 1%! При положение че българската култура трябва да е посланикът на България пред света. А и има с какво, меко казано, да се гордеем. И дай Боже следващото правителство или културен министър да изготвят една дългосрочна програма за развитието й през следващите 20-30 години, нека дори я наречем „доктрина“.
- Доминира ли според вас уличната култура, чалгата?
- Уличната култура доминира от 11 ноември 1989 г., та и до днес, а това не води до нищо креативно. Защото културата се култивира... Няма как някой да ми се изпъчи и да каже: „Като не ви харесва какво пея, изключете радиото!“. Слободията ми идва в повече - излиза, че всички можем да излезем голи на улицата и да правим всичко, което си поискаме. Това е криворазбрана демокрация и криворазбрана цивилизация!
- Какъв е основният урок, който научихте от баща си?
- Да разчитам винаги на себе си и да правя нещата така, че да не наранявам хората за сметка на моите желания, и да не правя нещо, което не искам да сторят на мен. И че трябва да се живее по 10-те Божи заповеди.
- С какво се занимава сега дъщеря ви Жаклин?
- Търси себе си. Прави една специализация в САЩ. Преди това беше в една много добра гимназия във Виена. Но когато човек сам мине по пътя и сам разбере доста истини в живота, много по-смело ще се ориентира какво да прави. Това, което успях да й дам, е свободата на избор - същото, което и на мен даде моят баща.
- Играете президента в „Мисия Лондон“. Бихте ли се кандидатирали наистина?
- Вече бях президент във филма и това ми стига. Нека тази работа вършат хора, които са учили за това. А и трябва да имаш „големи топки“, защото е огромна отговорност да ръководиш цяла държава, а не всеки може да понесе тази тежест на плещите си. Иначе винаги правя разлика между сцената и действителността. Целта на творците е да провокираме мисленето на хората, да могат да намерят себе си, верния път...
- Какво ви ядосва в нашата действителност?
- Безхаберието, чувството за безнаказаност, безразличието, войната по пътищата... У нас законите не се спазват. Затова пък излезе ли българинът след Калотина, държи се хрисимо като ангелче. Не сме лоши хора, но нямам обяснение защо не ни се получават нещата и къде е заровено кучето.
- Гледате ли понякога падащи звезди? Успяхте ли поне веднъж да си намислите желание?
- Няколко пъти съм виждал падащи звезди, и то точно в момента, в който си вдигна главата към небето. Все едно някой ми подсказва, че ей сега ще падне звездичка и да я погледна. Естествено, че си намислям по някое желанийце, но ако ви го кажа, няма да се сбъдне!
- В навечерието на юбилея каква е вашата равносметката?
Страх ме е да правя равносметки, защото още съм в средата на попрището си. Дали са 2х30 или 4х15 години - голяма работа! Всъщност равносметката е малко неприятна - че има още толкова много работа за вършене, но да видим дали ще ми стигне времето! Иначе, научих се да ценя моментите и днешния ден - всяко заспиване е едно малко умиране, а всяко събуждане е едно малко раждане!