Големият Милчо Левиев: Спирам да свиря!

Артрит ми скова пръстите, трудно ги движа

"Болест съсипа ръцете ми, не мога да свиря! Имам артрит! Страдам, разбира се, затова вече повече композирам и работя в клубове от време на време. Но най ме радва и срещата със студентите."

Това сподели големият виртуоз Милчо Левиев, който заедно със съпругата си Вики Алмазиду бе специален гост на юбилейния концерт на Мими Николова. Тя направи 60 години на сцената пред препълнен салон от приятели.

"Навремето с Мими, с Лиана Антонова имахме невероятни концерти, изключителни жени, страхотни певици. С тях е белязана цялата ми кариера", сподели още развълнуван Левиев.

Маестро Левиев изрази съжаление, че този път няма да се включи в концерта и че вече само преподава, но не се връща към сериозното клавирно присъствие.

"Откакто преди време направих концерта в зала "България", не съм свирил пред голяма публика. Много ми липсва това, но какво да се прави, всяко нещо с времето си", обясни джаз музикантът и се върна в спомените си, когато преди 50 години той и колегите му от легендарната формация "Фокус 65" започват артистичния си път.

"Веднага след стъпването си на родната арена на класическата музика, квартетът ни с Щерев, Слава и Стойков грабна наградата на критиката на конкурса в Монтрьо през 1965 г., като групата ни бе създадена по идея на Радой Ралин", спомни си музикантът.

Година по-късно Левиев приема поканата на прочутия тромпетист Дюк Елис и става пианист и аранжор в неговия биг бенд в Лос Анджелис. Свири в "Били Кобъм Бенд". Според критиците благодарение на работата си с Кобъм името на Левиев се вписва не само в джазовите, но и в рок енциклопедиите. В биографията му силно значими са номинациите му за наградите "Грами" - за най-добър вокален аранжимент за композиция на Чарли Паркър през 1981, а две години по-късно и за участието му - отново като аранжор - за същата награда, присъдена на Ал Жиро.

От 1998 г. Маестрото е педагог в университета на Южна Калифорния, Лос Анджелис. "Да ви кажа, никак не обичам комунистите. Има и защо. Питате ме дали Живков ме е харесвал. Нямам представа, но помня, че на една среща за невъзвращенците в аулата на университета той казал: "Некои другари разпространяват слухове, че Леви (Левиев) побегнал. Другари, такова нещо нема!" А после вметнал: "Той не избяга, а замина, за да покаже на империалистите как трябва да пишат музика. Но той непременно ще се върне." А в досието ми дори пише, че Тодор Живков заявил пред композитори от съюза: "Вие го изгонихте, ние не сме искали той да бяга", смее се с днешна дата Левиев.

"В България едно време беше привилегия човек да излезе от страната, въпреки че това е едно от основните човешки права. Хората на Запад не проумяваха как е възможно въобще да не ти се позволява да пътуваш. Дълго време ми отне, докато взема решението да напусна родината си. Та кой напуска страната си, ако се чувства добре в нея? Бях на 33 години, в средата на живота ми, и реших да упражня това свое право, без да питам за разрешение. Имах служебен паспорт, с който трябваше да се носи и командировъчно. Когато тръгнах, той беше без командировъчно, но ме спаси известността ми. На границата ме попитаха къде е то, а аз им отговорих, че сме един състав, но аз заминавам първи, за да уредя някои неща. Офицерите бяха двама. По-старият ми вика: "Какви ги разправяш ти, бе?" Но младият му подшушна, че съм Милчо Левиев, и ме пуснаха. Сигурно и двамата са ги уволнили още на другия ден", върна се в миналото Левиев.

Последиците от неговото заминаване не закъсняват. Майка му неколкократно е викана в полицията, а за сина й й казвали, че е предател на родината си. В отговор родителката на Левиев контрирала соцвластите, че синът й учи американците как да играят хора. Брат му - големият български художник Йоан Левиев, също често посещавал по принуда милицията. Дългата ръка на Държавна сигурност успява да застигне прочутия джазмен и зад океана. Хора от службите многократно го посещават в дома му в Лос Анджелис, за да го прослушват. Въпреки всичко Левиев няма намерение да се върне в родината си. Въпреки това той го прави - през 1980 г., и то с позволението на комунистическата власт. Първия път остава на родна земя 10 дни, а "виновникът" за завръщането му се оказва дъщерята на лидера Тодор Живков - Людмила.

На следващата година Левиев отново идва, този път с американския флейтист Джим Уокът. След това преминаването му през българската граница се оказва невъзможно.

"Майка ми почина, без да мога да я погреба. Баща ми също. Това толкова ме огорчи, че се бях заклел - в тази страна, при този режим, никога няма да стъпя. Имах дете, беше ми мъчно, щях да търся начин да го виждам другаде, не тук. Беше ужасно. Тук има много лоши хора, в тази малка и красива страна, направо е жалко. И все пак не трябва да униваме, идва и по-доброто. Виждаме, че в някаква степен демокрацията започва да се настанява и у нас. Дай Боже, все си викам", завърши големият Милчо Левиев.

Започнал като пожарникар

В началото на кариерата Милчо Левиев е избран за музикален директор на Пловдивския театър, където поради липса на щатни бройки го назначават на позиция пожарникар. След това го избират за диригент на естрадния оркестър на БНР със заплата 220 лв. Работата там му дава възможност да експериментира с родните неравноделни ритми, умело преплетени с джаз мелодии. Като всяко ново начало със западно влияние и това негово начинание стряска комунистическите управници. Левиев ги укротява, като им обяснява, че и американците го правят. Като диригент му се налага да присъства и на партийни събрания. Веднъж дори му забраняват да свири боса нова, защото подкопавала чачачато на братска Куба. Именно това е преломното събитие в живота на Левиев, след което той си подава оставката.

Блиц

Искам да си видя цялото досие

- Маестро, като идвате в България, зареждате ли се?

- О, страшно. И с хубави, и с лоши неща. През тези години след промените се случиха много неща, но това, което виждам сега - корупция в огромни размери и във всички отрасли: в политиката, в изкуството, в армията - е направо отчайващо.

- Виждали ли сте досието си?

- Много искам да го прочета цялото, но не ми го дават. Пуснаха ми само някакви 100 страници, а то е над 1000. Има хора, отговорни за това, което е ставало с мен. Но не съм се отказал да го получа. Това, което прочетох за мен и за брат ми в тези 100 страници, е - добри артисти, но заразени от западно влияние. Преди да замина, ме изключиха от Съюза на композиторите, защото протестирах заради липсата на демокрация при избиране на ръководството. После пак направих скандал в съюза - заради същата липса на демокрация. Тогава ме изключиха за хулиганство, сега не знам какво ще напишат, вероятно ще се самоизключа.

- Как се събрахте с последната си съпруга Вики Алмазиду?

- Вики е най-добрата джаз певица на Балканите. Не я познавах, докато не я чух как пее. Тя също първо чува моята музика.

- Значи сте имали късмет да се съберете, любов ли е това?

- Да, не мога да се оплача, че не съм имал късмет. Имал съм случаи, за които се казва - да си на точното място и в точното време. И съм благодарен на съдбата.