Легендата Румяна Нейкова: Дразнех се на "последната олимпийска шампионка"

Руми Нейкова спечели титлата на Игрите в Пекин през 2008-а и дълги години с нея вървеше определението последната българка с олимпийска титла. Именитата гребкиня е покорила всички спортни върхове. Тя има пълен комплект олимпийски медали, две световни титли и една европейска. Журналистите на два пъти избираха софиянката за Спортист номер 1 на България. Специално за youtube канала "Спортната джунгла" и за "България Днес" Нейкова коментира изключително успешната 2021-ва.

- Г-жо Нейкова, ако някой ви беше казал, че ще спечелим три олимпийски титли и общо шест медала от олимпиадата в Токио, какво щяхте да му отговорите?

- Честно казано, не бих му повярвала, но тайно се надявах да има подобно класиране. Българският спорт и феновете имат нужда от такава изява. Беше необходимо за подрастващото поколение. Да бъде стимул за тях. Защото иначе, ако виждат как по-големите каки и батковци не могат да се класират, малко се демотивират. Елитът имаше нужда от подобни медали.

- Вие работите с двете големи надежди в гребането - вашия син Емил Нейков и Лазар Пенев, как преживяха те олимпийските игри? Започнаха ли да тренират по-усърдно, когато видяха какво направиха техните каки?

- Децата гледаха с голям интерес всеки един старт на нашите спортисти и финалите. Преди олимпийските игри Лазар и Емо не говореха за олимпийски игри, въпреки че бяха спечелили медали от световни и европейски първенства при младежите. След изявата на прекрасните момичета в Токио започнаха да приказват за олимпийски игри. Това показва, че подрастващото поколение расте и мечтае за успехите на по-големите.

- Ще им стигне ли времето до олимпиадата в Париж, за да стигнат до нивото, от което могат да се включат в битката за медалите?

- В гребането изявите на спортистите изискват повече години. Кратко е. Само три години. 2023-а е годината на квотите. Почти никой не се е отказал от рутинираните състезатели в гребането, но надявам се и на нашата улица да изгрее слънце. При мен как се развиха нещата. 1991-ва станах световна шампионка за девойки. Чак 1999-а взех медал при жените. Предните две години бях четвърта. Изисква се търпение и трупане на километри. Това е спорт на дълголетието.

- Кой заслужава повече да е Спортист №1 на България - Ивет Горанова или Стойка Кръстева?

- И двете са достойни момичета. Бих искала те да са едновременно победителки. Може и това да се случи. Всеки един от журналистите има предпочитание за спорт. Не се знае какъв ще бъде резултатът. Може и да е равен. Няма как да се каже на коя от двете медалът е по-златен или коя е повече олимпийска шампионка от другата. Всяка една се е готвела, преживяла е емоциите. Трудно е, когато започнат оценките на обществото и журналистите. Субективно. Всяка година има разочаровани спортисти.

- Вие печелите за пръв път през 2002-а анкетата в конкуренцията на световните шампиони Армен Назарян и Георги Марков. Бяхте ли изненадана?

- Тогава имахме много световни шампиони. Не вярвах, че ще бъда първа. Борбата и щангите са по-представителни в медиите. По-малко се интересуват от гребане. Церемонията се провеждаше в "Бояна", на входа дъвчех дъвка. Свилен Нейков, моят съпруг, беше ходил при журналиста Владо Памуков. Вероятно е попитал. Но аз толкова нервно дъвчех дъвка, че Свилен ми направи знак с пръст пред устата. Реших, че е заради дъвката, не разбрах, че ми е подсказвал как съм първа. Направил го е, за да се успокоя. Когато казаха кой е втори, вече не останаха наградени. Бях много щастлива, че съм първа. Година по-рано родих големия ми син Емил. Като майка вече не се състезавах сама. Имах преднина пред Армен и Марков. Вероятно и това е натежало. Станах световна шампионка с рекорд. Победителка на регата Люцерн и на най-старата регата в Европа "Хенли". Вероятно това е натежало.

- 2008-а печелите с голяма разлика анкетата. Тогава нямаше друг олимпийски шампион. Там по-ясно ли беше всичко?

- Всяка церемония е различна. Има положителни емоции и преживявания. Надявах се, но Григор Димитров също имаше своите шансове. Известността на спорта сред медиите тежи по различен начин. Можеше и да не съм първа.

- Оттогава изминаха 13 години. В медиите винаги ви представяха като последната олимпийска шампионка на България. Как ви звучеше това определение?

- До Лондон беше добре. След това си казах - не успяха нашите момичета и момчета, надявам се на следващата да направят нещо. След Рио много ме дразнеше, когато казваха, че съм последната олимпийска шампионка. Задавах си въпроса какво се случва с българския спорт? Имаме млади талантливи състезатели и славно минало. Правих си равносметка какво трябва да се промени. Как да се мотивират спортистите? Когато няма успех на големи първенства, срещу тях се изливаха ужасни неща, които нашите състезатели не заслужаваха. Знам какво е да отидеш на световно или олимпиада и да се раздадеш, но да не успееш да спечелиш призово класиране. Тежи много. Затова се радвам, че в Токио показаха, че България не е толкова слаба.

- През последните години усилено се занимавате с подготовката на хора в неравностойно положение. Наскоро техните параолимпийски премии бяха увеличени. Колко е трудно за тях да спортуват?

- Докато стигнат тези хора до премиите, полагат неимоверни усилия. Хората, които работят с тях, също. Не мисля, че програмите, които са в министерството на спорта, отговарят на изискванията. Имаме един състезател от нашата федерация Илиян Младенов, който участва на параолимпийски състезания. През 2019-а кандидатствахме за лодка. Отговорът от министерството беше, че парите са много. На този етап нямат финансова възможност. Когато ми се обадиха, ми стана обидно. Това не е обикновена лодка. Тя е със специално оборудване за безопасността. Момчето има гръбначни проблеми. Той е парализиран от гърдите надолу. За да пуснеш на вода такъв състезател, е изключителна отговорност. Това не е единственото нещо. Когато погледнем по улицата, никъде не виждаме хората в инвалидни колички. Все едно няма такива личности. Но те не са там, защото нищо не е адаптирано в нашата държава, за да спортуват. Ще ви дам един пример. Излизаме от наградите "Икар". Бяхме в хотел. Ружди Ружди не може да слезе сам с количката, защото платформата, която е направена, се огъва. Може да стане беля, ако не го придружават още двама души. Обидно е за тези хора. Те нямат самочувствието на същите спортисти от другите държави. Нямаме политика. Никой не гледа сериозно към тези хора. За тях също има състезания и те представят държавата ни.