Олимпийската шампионка Стойка Кръстева: Дъщеря ми стана талисман на отбора

Има пари за спорт в България - ако постигаш резултати

Коя е тя

Стойка Кръстева е първата българка олимпийска шампионка по бокс (до 51 кг), като в дългата си кариера има и две европейски титли и два сребърни медала от световни форуми, но в по-горната категория до 54 кг.

Състезава се за боксов клуб "Добрич" в родния си град (1999-2012) с треньор Стефан Петков, "Русе" (2012-2018) с треньор Павел Сяров и "Локомотив" (Сф, от 2019 г.) с треньор Борислав Георгиев. Участва и на Летните олимпийски игри в Лондон през 2012 г. Омъжена е и има дъщеричка Цветелина, която се роди през лятото на миналата година.

- Г-жо Кръстева, неотдавна бяхте на лагер с момичетата, как съвместявате майчинството с тренировките по бокс?

- Цвети е много добро бебе, позволява ми да работя, не се сърди, не плаче, даже гледа с интерес, когато децата слагат ръкавиците и каските. Шегуваме се, че тя е талисманът на отбора и без нея не може да вляза в залата (смее се). Сега животът ми се върти около Цвети - ако е будна, се занимавам с нея, когато спи, се опитвам да свърша нещо вкъщи.

- Как едно момиче се захвана с бокс? От Добрич сте, откъдето е и първият ни олимпийски медалист Борис Георгиев-Моката, също боксьор, има ли нещо общо?

- Моето захващане с бокса стана съвсем случайно. Като малка обичах да играя футбол, но в един момент всички деца от квартала изчезнаха от игрището, защото се бяха записали на бокс. Отидох да видя какво е, но не ми хареса и си тръгнах. Не мина много време и Стефан Петков, първия ми треньор, обикаляйки по училищата, се срещнал с класната ми Гергана Генчева, която беше и учител по физическо. Тя ме препоръчала, защото съм била "по-спортно момиченце" (смее се). Срещнахме се и обещах да отида, но не отидох и той пак дойде. Тогава влязох в залата и ми стана интересно, всяка задача, която ми даваше, бе увличаща. Така до ден днешен.

- Някога никой не можеше да си помисли, че в бокса, борбата или вдигането на тежести ще има жени, но години по-късно точно те отсрамват тези спортове у нас, как се случи това?

- (Смее се.) Обяснението е просто, без да ми се обижда никой. Просто жените сме по-трудолюбиви, амбициозни, искаме да се налагаме във всички сфери, без значение дали те се приемат за мъжки, или не. Мисля, че не трябва да го има разделението на мъжки и женски спорт. Единоборствата може и да са различни, но мисля, че не отстъпваме по нищо на мъжете.

- Как успяхте да се задържите в спорта след всички перипетии, които ви съпътстваха през годините - работили сте в пицария, два пъти се отказвате от бокса? Какво ви мотивира в трудностите?

- Женският бокс преди не беше развит, нямаше заплати, нямаше лагери, нищо. Бях студентка в НСА и ми се налагаше да работя, за да се издържам, спортувах, когато ми оставаше време. Въпросът е до желание, когато го имаш, намираш и начин.

- Имахте перипетии и около мястото ви в националния отбор за сметка на друга състезателка. Чисто психологически как го преодоляхте?

- Това беше също един тежък период от кариерата и живота ми. Благодарение на приятели, познати, семейството ми, които ме подкрепяха, продължих напред, но дойде момент, когато си казах, че спирам със състезателната кариера и се отдавам на треньорството. Смятах, че няма смисъл повече да пренебрегвам себе си и да се чувствам като неоценена. Сега си мисля, че така е трябвало да се случи, за да израсна като човек, като характер, за да мина през всички тези трудности и да дойде моментът, в който това да ми помогне. Особено по време на олимпийските игри в Токио.

- Всъщност два пъти сте се отказвали от състезателна кариера...

- Да, да. Първия път беше заради контузия. Ако не си здрав, ако не си пълноценен, няма как да постигнеш върховете. Смятах, че няма смисъл да правя половинчати работи. В един момент се появи лекар, който ми предписа някакви хапченца, които след месец ме възстановиха напълно.

Когато на един състезател му липсва нещо в кариерата, то вътрешно го човърка, мисли си: "Не мога ли да се върна, не мога ли да го постигна". Когато те подтикнат, тогава вече лесно се вземе решението за завръщане. Колебанието ми дали да се върна преди олимпиадата в Токио, бе дали не съм загубила форма. С напредване на възрастта нещата стават много по-трудни. Имах невероятния треньор Боби Георгиев, мъжа ми Борил, който не спираше да ме подкрепя, без значение през какви трудности минавам и психически, и физически. Имаше време, когато се прибирах у дома и лягах да спя. Сутрин хапвах нещо и тичах в залата. Не ме интересуваше дали къщата ще ми падне на главата и какво изобщо се случва, но Борил подхождаше с разбиране. Жертвата бе в името на доброто представяне в Токио.

- Кариерата ви с всички тези перипетии звучи като от филма "Роки"...

- (Смее се.) Всеки спортист има трудни моменти, отказва се, преодолява го, връща се. Но ако има подходящите хора около него като семейство, треньори и приятели, които да го подтикнат, да му дадат увереност, че още има какво да даде... Ако усещаш, че не си постигнал нещо, което си могъл, не се чувстваш пълноценен.

- Вече сте треньор, имате много по-различни отговорности към младите. Какво може да ги привлече към спорта, защото в него, както в другите сфери в нашата държава нещата не са розови?

- Не съм на мнение, че нещата не са добре за спорта. Когато човек работи и се развива, в даден момент трудът му се възнаграждава. Просто трябва да си трудолюбив, упорит и търпелив за този момент. В спорта нещата не се получават за година или две, а се изисква доста дълъг период от време. Обичам да се шегувам, че на мен ми трябваха "само" 23 години, за да постигна мечтата си. Когато го постигнеш, е много хубаво, виждаш, че си е заслужавало всички лишения, перипетии...

Някога нещата в спорта стояха по-различно. Първите пари, които започнах да изкарвам от бокса, бяха на 11-ата година, когато взех бронзов медал от европейско първенство. Сега е по-различно - федерацията се опитва да обгрижва максимално състезателите. В момента, в който станеш републикански шампион и попаднеш в националния отбор, започваш да взимаш пари. Не са много наистина, но е нещо и трябва да стиснеш зъби още година-две, за да докажеш, че можеш да си в елита и да взимаш медали от големи първенства. Тогава и заплатата ти ще се увеличи. Затова и казвам, че не съм съгласна с мнението, че няма пари в спорта в България. Няма, ако не постигаш резултати.

- Какво ви вълнува извън спорта, знаем, че сте искали да станете лекар, виждали ме снимки със съпруга ви с народни носии?

- В училище, като ни питаха какви искаме да станем, като пораснем, аз казвах лекар, за да помагам на хората. Видно е, че това не се случи. Но сега имам възможност да помагам по друг начин - на децата да влязат и да останат в спортната зала, а не пред телефоните и компютрите по цял ден. За мен личният пример е много важен - да показваме, че спортът е здраве, учи на ред добродетели. И младите трябва да спортуват ако не да стават олимпийски шампиони, то поне за здраве. Дъщеря ми Цвети е още малка наистина, но не е гледала телевизия, играе си с играчките, реди кутийки и други такива занимания. Опитвам се да обяснявам на децата, които тренирам, а и на всички, че трябва повече физическа активност.

- Какво ви даде на вас спортът?

- Спортът ми даде много, той е животът ми. Като дете бях непостоянна, исках всичко да се случи сега и веднага. Най-малкото, когато спортуваш, се научаваш да подреждаш времето си. Поемаш ангажимент и отговорност към нещо, а това те прави човек в бъдеще. Отделно спортсменството учи да не си егоист, да помагаш на другите, да ги разбираш. Чрез спорта се запознах и със съпруга си. Видях много места по света, пътувах, имам контакти с различни хора.