Световният шампион по самбо Румен Димитров: Спях в колата и печелех медали!

С 1-2 мача на година не си боец, а позьор, казва Димитров

Кой е той
Румен Димитров е световен шампион по бойно самбо и непобеден ММА боец. Заедно с неговия брат Росен бяха сред пионерите на Смесените бойни изкуства в България. Пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" разказва как се кове успешният състезател.

Огнян ГЕОРГИЕВ

- Румене, след края на активната си кариера дълги години бяхте част от треньорския щаб на националния отбор по бойно самбо. Продължавате ли да готвите елитни състезатели?
- Обръщам внимание на всички. Огромният проблем не е на кого аз обръщам внимание, а че няма много желаещи да тренират по нашата система. Да искат да станат големи шампиони. Много от хората мразят да се лишават. Да излизат извън зоната си на комфорт. Това им пречи и ги спъва да постигат големи резултати. Не говоря само за самбо и бойно самбо. Става дума за всеки спорт, дори бокс, борба, кикбокс, ММА. Като цяло състезателите не се раздават достатъчно. Затова няма големи успехи. Какъвто труд полагаш, такъв резултат ще получиш.
- Запитвали ли сте се каква е причината за липсата на мотивация?
- Животът стана много комерсиален. Хората явно успехът не ги вълнува. Да се трошат и да дават всичко от себе си, да преминават през всички лишения, които ние сме преодолели. Преди да кажеш нещо лошо на треньор или само да си позволиш да не направиш каквото ти е казал, не може дори да ти мине през главата. Сега, първо, няма добри специалисти. След това няма на кого да се обръща внимание. Всеки от добрите състезатели си тренира индивидуално. Или се събират само приятели и си мислят, че правят нещо. Не може да се види всъщност нивото какво е. Това е голяма грешка.
- Бойците са много малко. Приятелите може би се пазят. Не както преди години вие правехте интересни мачове.
- Аз и брат ми сме единствените хора, които никога не сме отказали да се бием, от която и организация да са ни поканили. Никога не сме избирали противниците си. С когото са казали, с този сме се били. Може би затова сме имали тези резултати. Битките са допринасяли за нашето развитие. Сега не може с един-два мача в годината да се наречеш боец. За мен ти си позьор! Не си боец!
- Идвали ли са при вас елитни състезатели да научат нещо, но като видят как ги натискате, да се отказват?
- Никола Дипчиков е невероятно дисциплиниран и изпълнителен. От новото поколение искат да тренират с нас. Правили сме занимания. Но аз не искам нито да се доказвам на тях, нито те на мен. Моето време е минало. Когато е трябвало да се доказвам, съм го правил. Те могат от мен само да научат. Не е въпросът в тренировката. Важен е възловият момент, когато да излезеш победител. Моментът, когато човек трябва да натисне, за да спечели.
- Още в началото на кариерата си започнахте да се изправяте срещу много тежки съперници.
- Първият мач в ММА кариерата ми беше с Любомир Геджев. Тогава дори не знаех какво е ММА. Оттам тръгна всичко. Вторият беше с Димитър Стоянов. Той беше много високо ниво, изключително качествен спортист. Направихме много добра среща, в която бях победител. Това беше ясно, но както и да е. Той е организатор и срещата беше равна. Имаше много мъжки боеве тогава. На Росен с Йордан Ралев и Христо Шилев и с чужденците, с които сме играли. Много хубави боеве сме правили с брат ми.
- Вие имахте вариант да заминете за чужбина. Защо не се получиха нещата?
- Можех да пробвам. Младен Рашков ми каза да отида, но като не съм готов и имам проблеми с крака, къде да ходя да се излагам. Това е лудост! Няма смисъл да правим някакви глупости.
- Най-разпознаваем сте с бойното самбо.
- В него от 2007-а съм първият българин, който има медал на световно. Първият участник съм за България на бойно самбо 2005-а в Прага. Тогава никой не ме знаеше. Излизам с руснака Димитрий Самуилов и го поведох. Водя си го 2:1 и виждам как ставам първи. Той не може да ме хвърли, измори се. Остават 20-30 секунди и направихме размяна на удари. Съдията ме спря и започна да ми брои нокдаун. А аз нямам нокдаун. Даде му четири точки и той ме победи 5:2. След това 2007 година не успях да стана първи. Росен стана шампион. Нямаше какво да правя, защото не можем по двама човека да участваме на състезанията. Играехме на 90 кг, а там е доста тежко. Така чаках да мине периодът на брат ми и след това и аз станах световен шампион.
- Как се разбирахте кой да играе на вашата категория?
- Росен си играеше на 82 кг, защото беше станал световен шампион. След това си тренирахме заедно. Аз на 90 кг имам 5-6 медала от световни и европейски първенства. След като той се отказа, започнах аз. 2009-а станах световен и европейски шампион. Следващата година съм първи на Стария континент и втори на световно и на неолимпийските игри. След това се контузих. За световното 2010-а бях толкова здрав, че късах всички. Сутрин ставах и си правех Зъбчето за физзарядка. След това си отивах на тренировка. Може би от това желание пак да стана световен шампион и от преумора или неправилно възстановяване се е получила тази травма. Млад и амбициозен, искам само да тренирам. Тренирам, ям, спя, лежа и чета книги. Само това правех. Не мислех да друго. Само тренирах. Сега хората не са така. Не могат да издържат наполовина на тези тренировки, които сме правили. Ако му кажеш за 15 дена да направи 13 Зъбчета и само в неделя да почива, кой ще ги направи? Малко ще са хората.
- Виждате ли български боец с потенциал да стигне нивото на Багата, на Никола Дипчиков?
- Само Руси Минев. Рамбо ми харесва. Дано нещо да направи. В другите не виждам някого, който да може на международната сцена.
- А от бойното самбо?
- И там, за съжаление, не. Не се трудят достатъчно. Няма как да имаш резултат, като не се трудиш. Ние работехме на по три места и ходехме по състезания и на тренировки. Не съм се прибирал по една седмица вкъщи. Спал съм в колата.
- Това в годините, когато печелехте медали от световни и европейски?
- Да, да. Не ми е била тежка работата, но не си вкъщи. Не се прибираш. От работа отиваш на тренировка и след това на другата работа. Никога няма да забравя на едно състезание по джудо още като малки. Бяхме на работа. Казваме: "Шефе, утре имаме състезание" в 03,00 ч. Той ни пусна в 03,30 и не стояхме до 05,00. Сутринта станахме в 07,30 ч., отидохме на кантар и завършихме първи с брат ми. С 2-3 часа сън. Или го искаш и го правиш, или не го правиш.
- Какво е удовлетворението от работата с децата и колко е по-различно от тренировките с възрастни?
- Най-голямото удоволствие са децата. При спортистите един е благодарен, друг не е. Нормалните хора също. Но да видиш децата как тренират, за мен е най-голямото удоволствие. Хем аз се разтоварвам, когато ги тренирам, хем им давам двигателна култура. Много ми харесва да правя това нещо. Това е общофизическа подготовка за малки деца.
- Има ли нещо, което бихте искали още да направите в спорта?
- Не! Искам да си гледам семейството и ако мога, да помогна на някой боец, винаги съм отворен. Но да се натискам да се правя на треньор на някого, не. Не изпитвам желание.