Европейският шампион Габриел Маринов: Майка ми не даваше да вдигам щанги

Публикувана: 24.02.2024, 19:30 7552 Автор: Огнян Георгиев

Психиката е 90% от спорта в тежката атлетика
Трудно ще е за олимпиадата
Тръгнах от махалата

Габриел Маринов беше един от героите на България по време на европейското първенство по вдигане на тежести в София. Той спечели титлата в категория до 61 кг. Талантът от Стара Загора сподели любопитни неща пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България днес".

- Какво е чувството да станете европейски шампион в родината?

- Невероятно е! Благодарение на Алан Цагаев, на личния ми треньор и Иван Иванов съм шампион и се състезавам за България. Това са хората, на които благодаря.

- Промени ли се нещо, след като вече спечелихте голямо състезание?

- Не, аз съм си същият. И световен, и олимпийски шампион да стана, съм момче, което не хвърчи в небето. Каквото и да постигна, ще остана същият. Помня откъде съм тръгнал.

- Откъде тръгна Габриел Маринов, за да стигне до европейския връх?

- С брат ми тръгнахме от нищото. Бях на 12 години. Тръгнахме от махалата в Стара Загора. Първоначално брат ми започна да тренира. Той беше джудист за кратко. След това се ориентира към вдигането на тежести. Тренира около 2-3 години и аз реших също да се присъединя към него. По-скоро той ме подхвана. Подканяше да отида да тренирам и аз се съгласих. Ходех от време на време. Не ме взимаше всеки ден, защото бях прекалено малък. Бях много слабичък - 25-30 кг. Бях с множество контузии като малък. С времето се наредиха нещата и останах с този спорт. Въпреки че майка не искаше да ме пуска да спортувам заради травмите. Едната ръка съм я чупил два пъти, другата също. Вадил съм рамо като по-малък. Притеснявала се е за моето здраве и не ме пускаше да ходя да тренирам.

- Как я убедихте да ви разреши?

- Нищо не съм й казвал. Просто продължих да ходя и тя с времето свикна.

- Какъв е първият ви спомен от залата по щанги?

- Първият ми спомен е, че като тръгнех да клякам, не можех да стигна стойките. Бяха на ниското и слагах диск, за да се кача да взема самата щанга. Иначе не можех да стигам лоста.

- Помните ли първото си състезание?

- Беше в Асеновград. Тежах 35 кг и вдигнах 36. Тогава бях на 12 години. Станах шести.

- А кога усетихте, че потръгват нещата?

- На европейското във Финландия, където станах трети при юношите. Участвахме заедно с Ангел Русев. Преди това на състезание в Милано през 2018-а станах втори в двубоя в категория 49 кг.

- Кога усетихте, че щангите са вашето нещо?

- Трудно е да кажа. Не съм мислил, че ще стане нещо. Не си създавам празни надежди. Правя го и каквото стане. Ако си задам някаква цел и не я постигна, ще се разочаровам и това ще ме дръпне назад. На европейското просто исках да взема медал. Цагаев ме успокои: "Всичко върви по план, спокойно! Ще станат нещата".

- Състезанието не започна добре за вас. Направихте фал на втори опит в изхвърлянето. Какво ви мина през главата тогава?

- Нищо не си мислех, защото щангата ми беше суперлека. Избързах малко и затова се ядосах. Казах си, че ще ги вдигна от втория път.

- Изостанахте доста от останалите, но изтласкването е вашето силно движение. Със 121 кг след първото вярвахте ли, че ще успеете да се качите на върха в двубоя?

- Очаквах, че ще трябва да тласна над 160 кг, за да мога да се класирам на призово място. Мислех нещо около 163-164 кг. Когато ми казаха, че тласкам 160 и ставам първи, събрах сили за този опит. Адреналинът яко ме переше в главата. Ръцете ми изтръпваха. Мислех само как да отида до подиума и да вдигна. Друго нищо нямах в главата си. Бях сигурен, че мога да ги вдигна.

- В момента, в който светна зелената лампа, какво стана в главата ви?

- Тогава дойде еуфорията. Това е моментът, в който не знаеш какво правиш, какво става. Голям кеф. Рядко изпадам в такива ситуации да викам, да се радвам. По принцип съм много спокойно момче. Никога не вкарвам напрежение, не мисля негативно. Винаги гледам позитивно на нещата.

- Колко голяма е разликата при юношите и мъжете?

- Първото ми състезание за мъже беше в Албания през 2022 г. Взех златен медал в изтласкването и станах трети в двубоя. Бях много мотивиран. Подготовката пак беше много дълга. Мисля, че се представихме достойно тогава - 5 европейски шампиони.

- Това беше годината, когато започнаха проблемите в щангите. Спряха ви заплатите.

- Точно така. Тогава станаха проблемите във федерацията. Стояхме дълго без пари.

- А как успявахте да се мотивирате?

- То все още си е така. Пак има някакви проблеми. Януари отново нямаше заплати, но ще се оправят нещата. Тогава всички момчета бяха много разочаровани. Разсеяни бяхме, в главите бяхме другаде. Някои тъкмо се бяха оженили. Тръгваха да правят деца.

- Какво си казвахте между вас?

- Чудехме се какво да правим. Постоянно мислехме да напускаме. Хем ни се тръгваше, хем ни се оставаше. Не искахме да зарежем труда си. Да си тръгнем накрая, защото е излязла някаква финансова пречка. Не стават така нещата.

- Колко е важна връзката ви с брат ви? Дава ли ви някакви съвети?

- С него много-много не си говорим за спорт. Това не ни е обща тема. Той си живее на село, аз съм си в Стара Загора. Виждаме се рядко. На лагерите сме винаги заедно. Делим един подиум.

- Алан Цагаев какво промени във вас по отношение на щангите?

- Той дава голяма мотивация и самочувствие. Доста ни промени техниката. Когато влязох на лагер за първи път с мъжете, беше 2020 г. Бях с резултат 100 изхвърляне и 130 кг изтласкване. След две-три години изхвърлях по 130, тласках по 165 с негова помощ.

- Доколко е важна психиката в щангите?

- Мисля, че тя е 90%. Сваляш килограми и някой, когато прави това, не се чувства много добре. Особено когато свалят до 10 кг. Това освен физически оказва влияние и психически. На мен също ми се е случвало - в Армения. Там беше първата ми нула на състезание. Тогава пак имаше някакви разправии във федерацията и си се готвех в Стара Загора за европейското. Много трудно свалих килограмите. Нямах сила, нямах нужната подготовка - нито психически, нито физически. Това оказа огромно влияние.

- Какъв извод си направихте след това?

- Извадих си поука, че трябва да се тренира здраво. Не трябва да се отпускаш нито психически, нито физически. Трябва да си постоянно в залата. Всеки ден, всяка тренировка те води все по-напред.

- Каква е отговорността да тренирате под снимките на големите шампиони и пред тези от тях, които са в залата?

- Това е голяма мотивация. Да ги гледаш тези хора до теб. Влагаш усилия да направиш нещо на състезание. Не може да се изложиш накрая. Гледаш да дадеш максималното от себе си. Да се представиш и ти добре, и тях да представиш добре.

- Вие сте в олимпийската категория до 61 кг. Мислите ли, че можете да се преборите да вземете квота?

- Много е трудно, но времето ще покаже. И да не е тази олимпиада, има следваща. Тогава ще съм на 24 години. Така че не е проблем. Има време за всичко. Не бива да прибързваме. Хубавите неща стават бавно.

- Във вашата категория имаме още един силен състезател - Иван Димов, с когото сега водихте битка за европейската титла. Тази конкуренция как ви се отразява?

- Друго си е да има с кого да се конкурираш по време на тренировка, а не само на състезание. Това те мотивира още повече. Всяко контролно гледаш да си все по-добре. Иван Димов не е за подценяване. Този път явно не е бил толкова подготвен. Иначе е много кораво момче. Изхвърляч е. Малко тласкането му куца на него, но няма перфектни хора. Ето на мен проблемът ми е изхвърлянето. Иван Димов ми е и голям приятел. Имам респект и уважение към него.

- Според вас на олимпиадата в Париж България ще има ли шампион в щангите?

- Надявам се. Карлос Насар е голямата ни надежда. Той е голям талант. Рядкост са такива момчета като него.