Лендарният борец Петър Киров: Мама искаше да стана учител
Огнян Георгиев
"Мама искаше да бъда учител, а баща ми - адвокат. Навремето почитта към даскала, попа и старите хора беше много важна", разказва легендарният български спортист Петър Киров. Двукратният олимпийски шампион в класическата борба изпълнява завета на своята майка Мария. Съчетава невероятна спортна кариера с изкачването на академичните стъпала във Висшия институт по физкултура (ВИФ). Резултатът е показателен - две олимпийски, три световни, четири европейски титли в борбата и професорска титла в образованието. А всичко започва от стругарския стан.
"След казармата започнах работа като стругар - връща времето Петър Киров. - Свършвах смяната и отивах на тренировки. Започнах много късно с борбата. Чак на 21 години. Дотогава не се бях занимавал със спорт. В моето село Калчево нямаше организирани тренировки. Детството беше надпревара. Кой ще бяга по-бързо от това дърво до другото по калните улици. По-късно, когато електрифицираха селото, мерехме от стълб до стълб. Играехме с парцалени топки. Нямаше други. Запалването по борбата беше още от детството. Самият аз намерих първия си треньор Пантелей Боев. Той беше с фигура на борец. Около 105 кг. Гледах го на селските борби. Имаше различни категории. В по-ниските печелеха кокошка или коза. Най-тежките получаваха теле. Бъдещият ми треньор надви всички съперници. Крачеше гордо като победител. Теленцето наперено ходеше след него. Ние, децата, също следвахме шампиона на борбите."
Години по-късно след детския спомен Петър Киров намира Пантелей Боев.
"Отидох в залата, а той нито ме знаеше, нито ме познаваше - спомня си легендарният борец. - Накара ме да се съблека, за да се боря. Виждал съм чалъмите, но не можех да приложа нищо, защото нямах представа от каква ситуация да тръгна. Видя ме и друг треньор, но Пантелей Боев ме задържа в класическия стил. Научи ме на най-лесната хватка - придърпване за ръката и сваляне в партер. С нея победих на спартакиадата в село Маломир, Ямболско."
Успехът означава повиквателна в националния отбор. Големите победи не закъсняват, а на хоризонта се задава олимпиадата в Мексико '68.
"С Боян Радев спечелихме златните медали, но времената бяха такива, че само той получи поздравителна телеграма от министъра на вътрешните работи Ангел Солаков - спомня си Петър Киров. - Боян беше състезател на "Левски", а аз на "Академик". Тогава казах на спортния шеф Трендафил Мартински: "Та моят медал да не е за Франция?". Когато се върнахме, ректорът на ВИФ Иван Стайков прекъсна учебния процес и изкара всички студенти там, където сега е НДК, за да ме почетат. Сковаха трибуна и ме качиха на нея. Жестът ме трогна."
Вторият златен олимпийски медал е спечелен още по-убедително. Петър Киров прави нещо, което не е постигано до ден днешен.
"Бях убеден, че ще взема нова титла - разказва легендата. - Носех няколко бутилки шампанско. Покойният журналист Люпи Неделчев ме видя с шишетата. Обясних, че съм ги взел, защото очаквам да съм първи. Имаше и премеждия. Станаха събитията с атентата. Спряха олимпиадата. Беше на косъм да я отменят. В седем срещи записах общо 44-45 точки, без да дам нито една по пътя към титлата. От радост направих кълбо. Целунах тепиха. Казах "довиждане", но някои хора бяха разбрали "сбогом". На следващата година отидох на световното първенство в Техеран. Когато ме видяха, моите противници сякаш получиха алергия, но бързо ги успокоих, че съм гост на състезанието и няма да участвам."
Малшансът пречи на Киров да вземе трета олимпийска титла.
"Бях по-подготвен от предишните два пъти - убеден е двукратният Спортист щ1 на България. - В първия мач излязох срещу румънеца Джинга. Имах 6-7 победи над него. Още първата минута ми излезе рамото. Майка ми, горката, като ме видя, каза: "Петърчо, майко, боже, боже". Разплака се женицата. Казвах й, че се отказвам, след всяко състезание. Това е един от греховете ми към нея. Жената се усети как я послъгвам, защото продължавах да побеждавам първенство след първенство, но ми прощаваше. Виждаше как се мъча. Тогава борбата беше гладиаторска битка. Не като сега, когато можеш да спечелиш, без да пипнеш съперника."
70-годишният ветеран е изключително щастлив, че е сбъднал желанието на майка си Мария. Днес той е ръководител на катедра "Борба и джудо" в спортната академия.
"Стотици студенти са се дипломирали пред мен - отчита Петър Киров. - До днес по улиците няма човек, който да е учил при мен и да не ме познае. Жестът на поздрава е най-голямото удовлетворение за мен."
Обич от животните
Петър Киров не крие, че селският живот го е възпитал да бъде добър човек.
"Като дете в нашия двор е мучала крава, пял е петел, лаело е куче, блеела е овца - обрисува бележитият спортист типичната българска картина от миналия век. - Много е красиво да гледаш как квачката обича пиленцето, а кравата да кърми теленцето. Това ми даде любов към хората. Може и да съм страдал понякога. Не ми беше лесно да отида в големия град, където децата са свирили на пиано или цигулка, докато аз съм писал домашните на газена лампа. Имало е друг интелект. Трудно беше да догонвам моите връстници, но се справих."
Стръвта към победите в борбата също е заимствана от детските впечатления.
"Беше ми много интересно как се борят воловете без никакъв арбитър, когато говедарите изкарат добитъка - разказва Киров. - Който отстъпи, той губеше. След време използвах това като състезател. Няма победа, докато другият не признае, че си по-добър."
Оптимист за бъдещето
Легендарният борец е оптимист за бъдещето на борбата в олимпийската програма. Преди два дни Международният олимпийски комитет извади емблематичния спорт, но остави вратичка за връщане.
"Шок е за всички нас - признава Петър Киров. - Не смятам, че нашият спорт ще бъде изваден от програмата. Докато свят светува, борбата ще съществува. Изхождам от нейното място в древността и сега. Била е дисциплина още на първите олимпийски игри. В съвременната история само веднъж не е била включвана в програмата. Географията на борбата се разшири по всички краища на света. Има и равенство на половете. Още един голям плюс е, че при нас почти няма скандали с допинг за разлика от много други спортове."
"Мама искаше да бъда учител, а баща ми - адвокат. Навремето почитта към даскала, попа и старите хора беше много важна", разказва легендарният български спортист Петър Киров. Двукратният олимпийски шампион в класическата борба изпълнява завета на своята майка Мария. Съчетава невероятна спортна кариера с изкачването на академичните стъпала във Висшия институт по физкултура (ВИФ). Резултатът е показателен - две олимпийски, три световни, четири европейски титли в борбата и професорска титла в образованието. А всичко започва от стругарския стан.
"След казармата започнах работа като стругар - връща времето Петър Киров. - Свършвах смяната и отивах на тренировки. Започнах много късно с борбата. Чак на 21 години. Дотогава не се бях занимавал със спорт. В моето село Калчево нямаше организирани тренировки. Детството беше надпревара. Кой ще бяга по-бързо от това дърво до другото по калните улици. По-късно, когато електрифицираха селото, мерехме от стълб до стълб. Играехме с парцалени топки. Нямаше други. Запалването по борбата беше още от детството. Самият аз намерих първия си треньор Пантелей Боев. Той беше с фигура на борец. Около 105 кг. Гледах го на селските борби. Имаше различни категории. В по-ниските печелеха кокошка или коза. Най-тежките получаваха теле. Бъдещият ми треньор надви всички съперници. Крачеше гордо като победител. Теленцето наперено ходеше след него. Ние, децата, също следвахме шампиона на борбите."
Години по-късно след детския спомен Петър Киров намира Пантелей Боев.
"Отидох в залата, а той нито ме знаеше, нито ме познаваше - спомня си легендарният борец. - Накара ме да се съблека, за да се боря. Виждал съм чалъмите, но не можех да приложа нищо, защото нямах представа от каква ситуация да тръгна. Видя ме и друг треньор, но Пантелей Боев ме задържа в класическия стил. Научи ме на най-лесната хватка - придърпване за ръката и сваляне в партер. С нея победих на спартакиадата в село Маломир, Ямболско."
Успехът означава повиквателна в националния отбор. Големите победи не закъсняват, а на хоризонта се задава олимпиадата в Мексико '68.
"С Боян Радев спечелихме златните медали, но времената бяха такива, че само той получи поздравителна телеграма от министъра на вътрешните работи Ангел Солаков - спомня си Петър Киров. - Боян беше състезател на "Левски", а аз на "Академик". Тогава казах на спортния шеф Трендафил Мартински: "Та моят медал да не е за Франция?". Когато се върнахме, ректорът на ВИФ Иван Стайков прекъсна учебния процес и изкара всички студенти там, където сега е НДК, за да ме почетат. Сковаха трибуна и ме качиха на нея. Жестът ме трогна."
Вторият златен олимпийски медал е спечелен още по-убедително. Петър Киров прави нещо, което не е постигано до ден днешен.
"Бях убеден, че ще взема нова титла - разказва легендата. - Носех няколко бутилки шампанско. Покойният журналист Люпи Неделчев ме видя с шишетата. Обясних, че съм ги взел, защото очаквам да съм първи. Имаше и премеждия. Станаха събитията с атентата. Спряха олимпиадата. Беше на косъм да я отменят. В седем срещи записах общо 44-45 точки, без да дам нито една по пътя към титлата. От радост направих кълбо. Целунах тепиха. Казах "довиждане", но някои хора бяха разбрали "сбогом". На следващата година отидох на световното първенство в Техеран. Когато ме видяха, моите противници сякаш получиха алергия, но бързо ги успокоих, че съм гост на състезанието и няма да участвам."
Малшансът пречи на Киров да вземе трета олимпийска титла.
"Бях по-подготвен от предишните два пъти - убеден е двукратният Спортист щ1 на България. - В първия мач излязох срещу румънеца Джинга. Имах 6-7 победи над него. Още първата минута ми излезе рамото. Майка ми, горката, като ме видя, каза: "Петърчо, майко, боже, боже". Разплака се женицата. Казвах й, че се отказвам, след всяко състезание. Това е един от греховете ми към нея. Жената се усети как я послъгвам, защото продължавах да побеждавам първенство след първенство, но ми прощаваше. Виждаше как се мъча. Тогава борбата беше гладиаторска битка. Не като сега, когато можеш да спечелиш, без да пипнеш съперника."
70-годишният ветеран е изключително щастлив, че е сбъднал желанието на майка си Мария. Днес той е ръководител на катедра "Борба и джудо" в спортната академия.
"Стотици студенти са се дипломирали пред мен - отчита Петър Киров. - До днес по улиците няма човек, който да е учил при мен и да не ме познае. Жестът на поздрава е най-голямото удовлетворение за мен."
Обич от животните
Петър Киров не крие, че селският живот го е възпитал да бъде добър човек.
"Като дете в нашия двор е мучала крава, пял е петел, лаело е куче, блеела е овца - обрисува бележитият спортист типичната българска картина от миналия век. - Много е красиво да гледаш как квачката обича пиленцето, а кравата да кърми теленцето. Това ми даде любов към хората. Може и да съм страдал понякога. Не ми беше лесно да отида в големия град, където децата са свирили на пиано или цигулка, докато аз съм писал домашните на газена лампа. Имало е друг интелект. Трудно беше да догонвам моите връстници, но се справих."
Стръвта към победите в борбата също е заимствана от детските впечатления.
"Беше ми много интересно как се борят воловете без никакъв арбитър, когато говедарите изкарат добитъка - разказва Киров. - Който отстъпи, той губеше. След време използвах това като състезател. Няма победа, докато другият не признае, че си по-добър."
Оптимист за бъдещето
Легендарният борец е оптимист за бъдещето на борбата в олимпийската програма. Преди два дни Международният олимпийски комитет извади емблематичния спорт, но остави вратичка за връщане.
"Шок е за всички нас - признава Петър Киров. - Не смятам, че нашият спорт ще бъде изваден от програмата. Докато свят светува, борбата ще съществува. Изхождам от нейното място в древността и сега. Била е дисциплина още на първите олимпийски игри. В съвременната история само веднъж не е била включвана в програмата. Географията на борбата се разшири по всички краища на света. Има и равенство на половете. Още един голям плюс е, че при нас почти няма скандали с допинг за разлика от много други спортове."
Реклама
Реклама
