Боксовата легенда Александър Николов: Бях известен бияч

Александър Николов е сред легендите на българския бокс. Върхът в неговата кариера е бронзов медал от олимпиадата в Токио '64. Той прави нещо уникално. Качва се на олимпийския ринг и като рефер в Барселона '92. Пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" разказва своя житейски път.

Огнян Георгиев

-Г-н Николов, навършват се 60 години от спечелването на вашия медал от игрите в Токио '64. Как ви звучи това?

- Един дълъг период, през който много неща са ми минали през главата. И до ден днешен изпитвам чувство на удовлетворение от това, че успях да приключа кариерата си с олимпийски медал. За всеки спортист това е огромна чест.

- Като дете в "Банишора" представяли ли сте си, че ще се качите на олимпийския подиум?

- Роден съм в София, но по време на бомбардировките 1943 година семейството ми се евакуира в село Шипка (днес град). Там живееха родителите на моята покойна майка. Изкарах детството си на воля, в игри, катерене по скали и т.н. В юношеската ми възраст се прибрахме в София. Бях зареден с енергия от това хубаво планинско селище. Много сила имаше в мен, издръжливост, бързина. Тези качества бяха видяни от едни групи, наречени хулигански. Те безчинстваха с населението, с младите хора. Някои от тях видяха моите качества и на бърза ръка ме привлякоха. Изявявайки се на полето на уличните боеве, станах известен бияч. Пренесох това и в гимназията. Училището не ми прости - няколко пъти ми намалиха поведението. Бях много буен, не ме свърташе на едно място. Покрай това вършех доста необмислени постъпки.

- Какво се случи в училището?

- Накрая поведението ми беше отишло на нула. Моите родители получиха предупреждение, че ще бъда въдворен в Трудово-възпитателно училище. "Макаренко", където със силови прийоми ги превъзпитават, но ставаха по-големи бандити. Нашите много се тревожеха, че ако отида там, ще стана закоравял престъпник. Направиха среща с мой вуйчо, който беше спортен деятел по баскетбол в "Червено знаме". Запозна ме с треньора по бокс в дружеството. Още на първата среща той каза: "Ей, какъв си! Я да ти видя ръцете! Леле, ръце на олимпийски шампион! Идваш и започваш тренировки!". Залата, в която тренирахме, беше една стаичка в мазето на училище. Проявих упоритост и воля. Още първата година станах градски шампион. След това и републикански. 3-4 години при юношите побеждавах всички безапелационно.

- След успехите на национално ниво започвате да се боксирате и в чужбина. Помните ли първите си международни успехи олимпиадата в Токио?

- Още като юноша бях участник в националния отбор. В първата международна юношеска среща отидохме в ГДР между двата отбора за 16-годишни. И в двата ми мача там още в първи рунд прекратих двубоите. Така започнаха моите изяви в международен аспект. Важна роля за включването ми в олимпийския отбор изигра Спартакиадата през 1964-та, на която станах безапелационно шампион в моята категория. Бях обявен за най-техничен на турнира. Тогава ме включиха в проектоолимпийския отбор. Повечето от участниците в националния тим от година и половина бяха на централизирана подготовка за олимпиадата. Аз се включих последните три месеца. Заминахме на олимпиадата осем души, от които само аз донесох медал.

- Казвали сте, че сте били много концентриран върху атаката на целта, за разлика от някои ваши съотборници, които са се поразсейвали. Така ли е било?

- Говореше се в средите на олимпийците, че в Токио има много магазини с техника. У нас нямаше още телевизия. Бяха тръгнали по пазар много хора, което изтощава. Аз си бях казал: "Дошъл съм тук да се боксирам!". Стоях си в лагера и се подготвях. Мислех само за участието си. В първата среща с французин още в първия рунд го ликвидирах. След това имах много тежък мач на 1/4-финалите с шампиона на Африка. Беше 2,07 метра. С една неприятна физиономия с кръвясали очи. Искаше да ме изяде на ринга. Използвах желанието му да ме ликвидира. Хвърляше се в атаки, които не бяха добре подготвени. Контрирах го на няколко пъти. Свалих го три пъти. Накрая с пълно единодушие спечелих и така отидох на полуфинал.

- С това вече сте си били осигурили бронзов медал.

- Да, но тази победа аз реших да си я отпразнувам. В селото имаше хладилници с кока-кола. В България още нямаше. Бях много изтощен и започнах да пия. Изпих поне 10 ледени. Още вечерта направих ангина, вдигнах 40 градуса температура. Добре, че имаше два дни до полуфинала. Лекарят започна антибиотици да ми бие, но силите ми паднаха наполовина.

- Там срещнахте италианец, който след това стана олимпийски шампион.

- Казах на треньора, че ще гледам още в първия рунд да го ликвидирам, защото не знам как ще издържа мача иначе. В началото поведох боя и в средата на рунда успях да го сваля. Два пъти беше на пода олимпийският шампион. Ако съдията не беше обработен и не му помагаше, трябваше да прекрати срещата. Той даже си позволи да го вдигне, което не му е разрешено. Не ми даде да го ликвидирам. Във втория рунд почувствах, че започвам да се уморявам. Той така се възстанови, че започна в третия рунд да е по-активен от мен. Това беше последна олимпиада, на която нямаше допинг контрол. Това ме наведе на мисълта, че е взимал някакви стимулиращи вещества. Считах, че не могат да забравят съдиите, че съм го свалял. Но с 3:2 гласа вдигнаха ръката на италианеца. Той обаче беше честен млад мъж. Те вдигат неговата ръка, той вдига моята. Останахме приятели за цял живот.

- Защо не участвахте в следващата олимпиада през 1968-а?

- Твърдо бях решил да позлатя моя бронзов медал на олимпийските игри в Мексико. Подготвях се за тях още от 1964 година, след като минаха тези в Токио. Твърдо бях решил да постигна по-голям успех. Няколко месеца преди нея трябваше да участваме в международен турнир в Нигерия. Там вилнеела жълта треска и тук ни ваксинираха. Отидохме и още в Лагос се почувствах много отпаднал. Връщайки се в България, бях започнал да пожълтявам. Оказа се, че са ме заразили с ваксината с жълтеница. Постъпих във Военна болница. Много тежко я прекарах. Успях да я преодолея. Но лекарите ми казаха: "Другарю Николов, черният ви дроб е на 4 см уголемен под ребрената дъга. Един удар там може да предизвика спукване на дроба и това ще бъде фатално за вас. Препоръчваме ви да прекратите кариерата си". За мен беше голям удар. С голяма мъка се отказах. Вече бях завършил ВИФ и в ЦСКА се разкриха бройки за ръководители. Станах в отдел "Тежка атлетика". Командвах боксове като бокс, джудо, борба, вдигане на тежести.

- Вие оставате активно в бокса като елитен съдия. Били сте рефер на олимпийски игри. Това ли беше върхът в кариерата ви там?

- Участието на олимпиада е връх и за съдията. Аз бях в Барселона през 1992 година. Тогава беше почти краят на моята съдийска кариера. Реферирал съм на осем европейски първенства, на четири световни. От много от тях имам медали за най-добре представил се съдия.

- Сега има опасност да извадят бокса от олимпийските игри. Една от основните причини е корумпираното съдийство. По ваше време как беше?

- Много ми е мъчно, че боксът е пред изключване от олимпийската програма заради съдийстването. Реферирането в бокса е много субективно. По мое време основното, което ни разделяше, беше съдии от капиталистическия и такива от социалистическия лагер. Бяхме несъзнателно настроени един срещу друг. Когато играе американец, аз или руснакът гледаме да го ощетим. Моята загуба в Токио също дойде оттам. По мое време това беше основното - не по финансови, а по политически причини. Последните години от републиките, които се отцепиха от СССР, има неимоверно забогатели хора от кражби на държавни богатства. Някои от тях станаха мафиоти. За да имат международна изява, станаха лидери в ръководството на бокса. Те започнаха с пари да определят кой да печели и кой да губи. Тогава са започнали да раздават доста средства, което не остана незабелязано от МОК. Има основание за наказанието на бокса, но самият спорт не заслужава такава съдба. Той е един от спортовете от първите олимпийски игри. Ако го няма, олимпийската програма ще загуби.