Олимпийският медалист по вдигане на тежести Йото Йотов: Заболяване ме спря за златото в Барселона '92

Бях подготвен за по-висок резултат, но вдигнах висока температура

Кой е той

Йото Йотов е сред най-успешните български щангисти. Роден е на 22 май 1969 година в град Перник. Двукратен сребърен медалист е от Олимпийските игри през 1992 и 1996 година, като по 3 пъти става световен и европейски шампион. В специално интервю за читателите на вестник "България Днес" Йото говори за своята успешна кариера и актуалните въпроси в щангите.

- Г-н Йотов, кога се запалихте по вдигането на тежести?

- Преди това тренирах борба от четвърти до осми клас, което ще рече около пет години. Успоредно с това на село си имах една щанга, която баща ми беше направил. Вкъщи си тренирах и обичах да я вдигам. Запалих се най-вече, като гледах Янко Русев по телевизията на олимпийските игри в Москва през 1980 г. В един момент реших, че трябва да се откажа от борбата и да започна да вдигам тежести. Вярвах, че ще е по-добре и ще ми се отдава повече, но изобщо не съм си мислел, че ще постигна резултати в щангите. Отидох в залата в Перник през ноември месец 1984 г. и оттам започна всичко.

- Кои ви помогнаха най-много в началния етап на кариерата ви?

- Имал съм много треньори и не бих искал да пропусна да спомена някого. В Перник тренирах малко, за около 3-4 месеца с Пламен Аспарухов, който ми е първият треньор. След това отидох в "Олимпийски надежди" в София, където наставник беше Емилиян Янков. Вече когато станах на 18 години, постъпих в националния отбор на България през 1987 година при легендарния Иван Абаджиев. Тогава личен треньор ми беше Кирил Янков, като може би той е човекът, който най-много ми е помогнал. Все пак всеки има своя принос, който не бива да бъде подценяван. Беше уникално тогава да влезеш в залата. Гледаш 5-6 човека, като всички са световни, европейски и олимпийски шампиони, а като си млад, амбицията ти е да станеш като тях.

- Вследствие вие също натрупвате големи успехи и ставате носител на два олимпийски медала. Какво помните от олимпиадите в Барселона и Атланта?

- В Барселона през 1992 г. ми беше първата олимпиада. Никога няма да забравя откриването на олимпийския стадион. Едно е да се види по телевизията, но е друго да си там и да го изживееш. Мога да кажа, че няма нищо по-вълнуващо от това за един щангист и няма нищо общо с другите състезания. Отиваш, настаняваш се в олимпийското село, където са всички най-известни и най-добри спортисти в света. Всичко е незабравимо изживяване, но за мен състезанието не протече по най-добрия начин. Бях подготвен много по-добре, за по-висок резултат. Заболяване ми попречи да го реализирам и съответно да стана олимпийски шампион. Имах висока температура и симптоми не дълго преди състезанието, но това е минало. Така е трябвало да стане.

В Атланта през 1996 г. разликата е, че преминах в по-горна категория. Там конкуренцията беше много по-сериозна, отколкото в Барселона. Беше пълно със сериозни състезатели, които се целят във високи резултати. Бях по-доволен от себе си тогава. Тежестта от 200 килограма я бях вдигнал само веднъж на тренировка и успях и на състезанието, което ми донесе още един олимпийски медал.

- Сега ни предстоят олимпийските игри в Париж и заради някои скандали се говори, че българските щангисти няма да могат да вземат участие. Как ще коментирате ситуацията?

- Според мен няма да има проблеми с участието на олимпиадата. Имаме трима състезатели и вярвам, че поне Карлос Насар ще се завърне като олимпийски шампион. Божидар Андреев също има потенциал за медал. Ще стискам палци за тях и за всички спортисти, които ще представят страната ни във Франция.

- Какви можете да кажете, че са разликите между вашето поколение от щангисти и това, което е сега?

- Преди имахме много успехи в щангите, защото имаше силна конкуренция при състезателите и треньорите. Всички бяха мотивирани да постигнат високи резултати. Преди, когато отидеш на световно или европейско първенство и завършиш на второ или трето място, считаше се, че едва ли не си се провалил. Гонеха се максимални резултати и най-важни бяха тези на големите първенства. Аз като постъпих в националния отбор, бях трети човек в категорията ми. Имаше още четири човека, с които бяхме заедно и имахме близки резултати. За да се наложиш като титуляр, трябва всеки ден да даваш максимума от себе си. Това беше само в моята категория, пък можете да си представите какво е било и при другите. Сега ги няма тези неща. Няма я и конкуренцията.

- С какви дейности се занимавате в днешни дни?

- В момента нямам някакви сериозни дейности. Отдал съм се на почивка, въпреки че на село винаги излиза някаква работа за вършене. Бях състезател до 42-годишна възраст и оттогава си посещавам залата в Перник. Виждам, че все по-малко момчета имат желание да тренират вдигане на тежести. Това е една от причините нивото да е по-ниско, отколкото е било преди 30-40 години. Сега повечето от младите се увличат по други спортове или въобще нямат амбицията да стават спортисти. Някои родители ги водят в залата, за да не стоят пред компютъра и да не си гледат постоянно телефоните, в което няма лошо. Тренировките не са повече от час и половина, не са всеки ден и системата е такава, че няма как да се постигат сериозни резултати. Отделно някои от младите са по-обидчиви, когато треньорът им направи забележка и ги критикува. Трябва да се направи разлика между физкултурата и спорта. Не знам какви са точните причини за упадъка на спорта в България, но не са добре нещата. Щангите са ни традиционен спорт, а вече изоставаме от все повече държави. Специалистите, треньорите и ръководителите трябва да кажат защо е така. Нас, по-старите, вече почти никой не ни пита за мнения и съвети. Те твърдят, че знаят и разбират.

- Какъв съвет бихте дали на сегашните ни щангисти?

- Вярвам, че те си знаят всичко, което е нужно. Насар специално е много млад състезател, но в последните състезания се държи много зряло и се вижда, че е уверен. Стига да бъде здрав, мисля, че няма как да бъде победен. Другите момчета също са сериозни, имат потенциал и стига да бъдат амбицирани, не се съмнявам, че ще ни представят добре. Вярвам в тях и им желая големи успехи.