Кикбоксьорът Теодор Христов: Изборът беше спортът или командос

Пръстът на крака ми беше строшен на сол, споделя варненецът

Кой е той

Кикбоксьорът Теодор Христов е трябвало да направи ключов избор в своя живот. Дали да остане в спорта, или да се фокусира върху кариерата на командос в елитното специално формирование "Тихина". За youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" 23-годишният варненец говори за неговия изключителен възход в световната верига Glory.

- Теодор, записахте три поредни победи в Glory. Последният ви мач беше много драматичен срещу бившия претендент за титлта Джей Овермеер. Какво е да се биеш на такава сцена?

- Има голяма еуфория и тръпка по време на всеки мой мач, откакто се бия в Glory. Преди не съм изпитвал такова усещане. В началото мачът вървеше много добре. Направих два нокдауна. Заредих се, получих прилив на енергия. В почивката след рунда отидох при треньора ми и видях, че по някое време съм ударил пръста ми. Дори не съм го усетил. Той беше буквално кривнал. Беше влязъл под другия. Това доста свали цялото темпо на мача за мен. Със съветите на моя треньор успях да се събера и да се справя. Може би бях малко по-пасивен във втория и третия рунд, но пак ги взех.

- Какво точно ви каза вашият треньор Делян Славов?

- Той искаше да приема ситуацията хладнокръвно. Да не влизам в излишни рискове. Водех с много. Ако не получа нокдаун или нокаут, няма как да ме обърне. Затова искаше да не скачам на излишни удари и размени, в които мога да падна в нокдаун. Играх обрано и гледах да не допускам прекалено големи грешки. На няколко момента усетих, че доста пасивно стоя, и се хвърлих два-три пъти. Бях засрещнат с коляно. Изкараха ми въздуха и беше труден момент, но успях да се преборя. В третия рунд вече бях безкомпромисен. Не допуснах никакви грешки.

- Какво е състоянието на пръста ви в момента?

- След като кацнах в България, веднага отидох в Спешното. Установиха, че пръстът на крака ми е строшен буквално на сол. Казаха, че няма нужда от операция. Трябва да го обездвижа между четири и пет седмици. Нося шина, което не е проблем за мен. Правя крачка назад, за да мога да направя няколко напред. От седмица съм с шина, но вече ходих в залата. Да изпия едно кафе с момчетата и да ги видя. Не мога да стоя далеч от залата. Ще изчакам една седмица и ще се върна. Не мога да работя нищо с крака, но ще наблегна на други части.

- Говорили ли сте вече какво следва оттук насетне за вас, след като оздравеете?

- Със сигурност искам да направя мач преди галата на Glory в България през есента. Искам пак хубав двубой с добър съперник. Ако се възстановя напълно, със сигурност ще направя мач преди това. Но ако не мога, ще се пазя за галата през октомври в България.

- След мача ви легендата на Glory Базуката Джо попита дали сте готов вече да се биете за титла. Какви мисли ви минаха през главата?

- Със сигурност това е нещото, за което съм там и за което се боря. За това мечтая. Но не смятам, че трябва да пренасилвам себе си. Също така има и други хора, които заслужават повече шанс за мач за титла преди мен. Смятам да си изчакам моя момент. Когато дойде, ще го грабна с две ръце. 

- Преди около година стана ясно, че ще има гала на Glory България. Тогава представяхте ли си, че така ще потръгнат нещата за вас?

- Аз малко по-късно разбрах за самото Glory. Моят треньор беше наясно, както и че ще играя. Но остави да ми го каже на по-късен етап, защото имах предстоящ мач. Той не искаше да ми влезе в подсъзнанието и да го мисля толкова много. Знае, че на мен това ми е целта. Това искам най-много - да играя в тази верига. Когато спечелих мача си на Senshi, ми каза "Честито, ще играеш в Glory!". Беше уникално. Не можех да повярвам в първия момент. Даже го попитах дали е сериозен, да не се бъзика с мен. Това е нещо голямо за мен. Заяви, че е напълно сериозен. Седмици наред не можех да си намеря място и само чаках да дойде този момент.

- Дебютът ви беше в Бургас. Предполагам, че е било много емоционално за вас?

- Направих и такъв мач! Рядко съм доволен от себе си, но тогава наистина бях възхитен. Гледал съм си мача хиляди пъти. Доволен съм от представянето си. Винаги има какво да се добави или да поправя грешки, но бях много щастлив от този мач.

- На девет години сте били тормозен от други деца. Това е причината да влезете в залата. Има ли конкретна случка, която ви накара да решите, че трябва да се научите да се защитавате?

- Нямаше някакъв конкретен случай. Беше етап от живота ми, в който имах нужда да вляза в залата да потренирам. Да се науча да се самоотбранявам. Не съм очаквал, че по такъв начин ще ми се промени животът. Да се запаля по този спорт и да стигна до днешното ниво.

- Кой е първият ви спомен от ваш мач?

- Беше републиканско в Търговище през 2009 или 2010 година. Победих една среща и втората паднах. Падна голям рев. Не защото са ме били, а от яд, че загубих. Нашите казват, че тогава са видели колко мразя загубата и че в мен го има потенциала. Те са хората, които най-много са ме натискали и поддържали досега.

- Кои бяха критичните моменти във вашата кариера досега? Били ли сте близо до спиране с кикбокса?

- Да, няколко пъти. Не веднъж финансово съм достигал до такива ситуации. Чудел съм се дали изобщо има смисъл да го правя. Ако не бяха моите родители, които изцяло да ме подкрепят финансово, нямаше как да стигна дотук. Доста пъти съм се питал защо го правя, като не получавам нищо в замяна. Ето, че дойде този момент, в който получавам нещо обратно. Много съм доволен, че съм успял да се преборя с трудните моменти.

- В един момент се записвате във формированието "Тихина". Това са най-добрите командоси в България от Варна. Как се стигна до това?

- Това беше една от другите ми най-големи страсти. Винаги съм обичал да правя екстремни работи. Тогава бях научил, че много се стреля, скача се с парашут, гмуркаш се. Това беше нещо уникално за мен. Не съм си представял дори, че ще успея да вляза вътре, защото е доста сложно. Минаваш доста тежички изпити - както физически, така и психотестове. Най-трудните са медицинските. Трябва да си изряден. Беше трудно да се влезе, но след като успях и се сработих с целия екип, бяха много яки емоции. Може би най-хубавите ми години бяха там. Нямаше как да се получи заедно със спорта. Трябваше да избера дали искам да се занимавам с това или със спорта. Предпочетох второто.

- Много ли е голям ангажиментът там?

- Когато тренираш и правиш и друго нещо, психически се уморяваш. Там до голяма степен от теб зависи животът на друг човек. Много пъти съм усещал, че психически не мога да бъда постоянно в тази ситуация и да се отдам и на двете неща.

- А отдаваше ли ви се?

- Да, стрелбата ми се отдаваше. Гмуркането и скачането с парашут също. Наистина беше нещо, което обичах да правя. Не го правех, защото трябва да ходя на работа и да изкарам пари.

- Предполагам сега вече не съжалявате, че сте избрали пътя на кикбоксьор?

- Със сигурност. Това е нещото, което съм обичал от дете. Радвам се, че избрах този път.

- Най-критичният ви мач беше във веригата MixFight, когато ви свалиха в нокдаун. Тя ли беше ключовият момент във вашата кариера?

- Да, наистина. Първият рунд се чувствах много добре. След 1,5 минути си казвах, че нещата вървят добре и няма какво да стане. Може би тогава се отпуснах и получих два-три удара. Паднах в нокдаун. Явно много точно ме е уцелил. Като станах, не помнех, че са ми броели, че съм бил в нокдаун. Беше критична ситуация за мен. В ъгъла моите треньори от Германия ми казаха, че трябва да натисна, за да обърна мача. Мотивирах се и във втория рунд се отпуснах, но без да правя тези грешки. Натиснах го много. Видях, че има надежда да обърна мача, и в третия рунд дадох абсолютно всичко от себе си. Направих нокдаун и взех победата. С този мач доказах на себе си, че имам сърце да се бия.