Олимпийският шампион Карлос Насар: Животът ме поошамари

*Основната цел са игрите в Лос Анджелис

*Човек без мечти не струва нищо

Карлос Насар спечели всичко възможно през 2024-та. Олимпийска, световна и европейска титла. Плюс пет световни рекорда. Щангистът вече се готви активно за новия сезон. Насар даде специално интервю за youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес".

- Карлос, какво е първото нещо, към което сте се прицелили тази година?

- Доста трудна година мина. Участвах на всички състезания. Много силен сезон за мен. Гордея се със себе си, че успях да премина през това нещо. Следващите цели са състезание по състезание. Тази година имаме европейско, световно и Световна купа. Въпреки проблемите ми със здравословното състояние не спирам подготовката си. Основната ми цел е да участвам на следващите олимпийски игри. Европейски и световни не са на всяка цена за мен. Като цяло най-важно е да съм здрав за следващата олимпиада.

- Бяхте споменали в края на миналата година, че обмисляте операция на рамото. Откъде се появиха тези проблеми?

- Проблемите ми се появиха може би преди Световната купа в Тайланд миналата година. Превъртях 183 кг, което ми скъса лабрума. Това доведе до поредица други контузии. На самия старт, като тръгвам, рамото ми падаше надолу. Нямаше сила да го върна назад, тъй като е скъсан лабрумът. Набирах трапеца нагоре, за да го държа. На нисък старт трапецът не може да се справи с тази голяма тежест. Затова набираше и ръката, което причинява разкъсвания на предмишница, рамо, на трапец, болки във врата. Влошаване като цяло на здравословното ми състояние. Засега много важна част от моята подготовка са кондиционните тренировки. Да премахне тези дисбаланси, тъй като това не може да ми докара дълголетието, което търся.

- Мнозина спортисти още на момента биха се оперирали, а вие останахте на топниво за важните състезания.

- Така е, но все пак в момента съм смятан за един от най-добрите спортисти в България. Трябва да доказвам, че заслужавам тази позиция, макар и да не съм си я сложил сам на себе си. Хората са ми се доверили и ме наричат така. Трябва да оправдая тяхното доверие. Нужна е сериозна работа. Друг въпрос е, че не бих се отказал така лесно от нещо, което обичам. Трудните ситуации във федерацията не могат да ни спрат. Нашият спорт беше пред изчезване. От нас, спортистите, сега зависи дали ще продължи да дава нещо на поколенията след нас. Ние трябва да устоим мъжката на всички изпитания, които ни предоставя животът. Животът за всички е мащеха и ние трябва да доказваме всеки ден, че можем да се справяме с предизвикателствата и да бъдем пример за хората, които ще ни подражават.

- На практика вашето участие и на другите щангисти в залата беше под въпрос, ако нямаше въобще федерация. Има доста коментари за начина, по който се намери един човек - Делян Пеевски - да извади необходимите средства. Вие какво мислите за това нещо?

- Много е хубаво това, че федерацията в крайна сметка ще просъществува. Тези момчета, освен че са тук, те не са спирали да тренират. Опитаха се да държат добри резултати. Благодарение на всички тях ние можем да продължим федерацията, защото не всичко опира до пари. Момчетата дълго време не получават никакви средства. Дълго време не взимат пари за подготовка. Те са ходили на работа, тренирали са по два пъти на ден. Някои хора така са си посрещнали рожбите. Миналата година са им се родили деца, а те не получават средства. Минават си през техния път. Въпреки всичко го правим за общото благо на нашата българска федерация, защото хора дълги години преди нас са се трудили да я има. Затова нещото, което прави Делян Пеевски, нас може само да ни радва. Можем да имаме федерация. Аз не разбирам от политика. Не го познавам г-н Пеевски и не мога да кажа той е такъв, той е онакъв. Но ни изкара от кризата благодарение на Стефан Ботев. Аз лично не вярвах това нещо, че ще се случи. Бях убеден, че тази федерация ще фалира. Лично се бях отказал и да се занимавам повече да правя други федерации. Той ме опроверга, за моя радост. Федерацията в момента се опитва да възвърне нивото на вдигане на тежести. Да се възвърнат методиката, работата и пламъкът в състезателите.

- Миналата година тренирахте сам. Сега сте отново сред останалите щангисти в националния отбор. Каква е разликата да сте сам и да сте заедно?

- Разликата е, че когато тренираш с други спортисти на голямо ниво, пламъкът е друг. Много е трудно да поддържаш един пламък, когато си сам. С тези хора съм израснал. Тази зала, макар и изпочупена, мръсна, е мястото, където съм израснал. Всички искаме някой ден да се промени, но това място не мога да го заменя с някое по-ново. Тук са ми спомените и се чувствам добре. Федерацията се изчисти от едни хора, има нови. Те са жадни за работа, искащи да вървят щангите нагоре. Това може само да ме радва. Момчетата вече се завръщат, искат да тренират. Запалени отново въпреки трудния период. Това нещо тук е по-велико и от парите, и от всичко. Което оставяме и занапред. Ще разказваш на децата си някой ден.

- Как успяхте вие да се организирате сам в целия този хаос? Кога решихте да го направите и колко ви беше трудна състезателната част?

- Всичко е ангажимент. Всичко беше много трудно. На мен също и в личен план животът доста ме ошамари. Всеки истински мъж минава през такива неща. Тук е моментът, в който се вижда ти наистина ли си шампион, или си същото това дете, което е дошло първия ден в залата с цел да се забавлява. В крайна сметка ние вече сме големи хора. Трябва да показваме на другите как се прави. Дори твоят другар до теб да не знае, да се лута, ти да направиш нещо така, че той да види. Да си каже, че и той ще го направи така, и вече поколенията напред да вървят по същия път. Да им отъпчеш пътя. Все от някого трябва да тръгва това нещо.

- На вас ви се получиха по прекрасен начин нещата. Кой беше най-якият момент по време на олимпиадата?

- На тази олимпиада всичко ми беше много яко. И след като свърши, нищо не можеше да ми запълни сърцето така, както удоволствието на олимпиадата. Всички спортисти от българския отбор се бяхме събрали там. Всички се представиха много добре. Гордост след гордост, след гордост и накрая идва моят момент да покажа какво мога. И го правя по най-безапелационния начин. Като ми се връща лентата през всичките тези трудности, за които говорихме, и изведнъж се озоваваш на стълбичката най-отгоре на Олимпийските игри в Париж, слушаш българския химн. Христо Стоичков и Стефка Костадинова са отпред изправени прави, викат, крещят, радват се. Отделно имаше много българи там. Цялата зала се тресеше "Българи, юнаци". Това нещо колкото и да го обяснявам колко ми е било хубаво, без да е бил човек там да го види и изпита, не мога да му го опиша. Вярвам, че всеки българин в залата се е чувствал по същия начин като мен, въпреки че не са те отгоре на стълбичката, аз съм аз. Радват се заедно с мен по един и същи начин.

- На стълбичката, докато слушахте химна, какво ви минаваше през главата?

- Наслаждавах се на момента. Тогава си казах: "Мисията ми е изпълнена". Знаете, че имах обещание към треньора ми, който вече не е на този свят. Изпълних си обещанието. Минах си през всички трудности, макар и да не е по най-добрия начин, да не е по перфектния начин. Успях да премина през тях и да изляза с чиста душа от всички гадости и хората да ме обичат отново.

- Отказахте покана да се състезавате за друга държава, казвайки, че е по-добре въобще да не го правите. Мислили ли сте какво щеше да стане, ако наистина се беше стигнало дотам да не можете да се състезавате заради проблемите с федерацията?

- След като започна тази година, просто се надявах да не се стига дотам. Наистина не исках да го взимам това решение. От една страна, един огромен пропилян потенциал, а от друга, предаваш народа, който плаче от радост, докато си най-отгоре. Това е много тежко решение, което трябва да вземеш. И тук нямаш правилен избор в нито един вариант. И се молех на Господ просто да не се стига дотам да го взимам това решение. И Господ промисли. 

- Винаги сте казвали, че сте набожен. Кога за първи път усетихте, че имате някаква връзка с Господ?

- Благодарение на моите баба, дядо и майка от дете знам, че всичко хубаво в този живот, което ни се случва, е благодарение на Господ. И съм благодарен за това, че той в много трудни моменти е успявал да ме съхрани. Нещата, които са ми се случили, не са ме пречупили. Напротив, в момента съм силен, здрав, мъж. Говоря чисто ментално и духовно. Мога да се изправя пред тежки ситуации и да изляза сух от това. Има хиляди начини да преминеш. Можеш да действаш подмолно, подло и т.н., но аз знам как да изляза чист. Имам смелостта да направя крачката напред и да се сблъскам с неприятностите.

- Европейското първенство ще е първото ви състезание тази година, нали така?

- Точно така. Европейското първенство ще е в Молдова.

- На практика това ще е последният ви турнир във вашата категория до 89 кг.

- Ще бъдем по старите категории, да. Обаче смятам да участвам до 96 кг, тъй като имам проблеми с цялата лява страна. Свалянето на килограми няма да ми улесни проблемите, напротив. Реших да не свалям.

- Мислили ли сте за по-дълготрайно решение на този проблем с рамото?

- Мислил съм. Най-вероятно, ако стане голям проблем, може да се случи да пропусна някое състезание. И то не по тази причина, че ме е страх да не се проваля или нещо такова. Излизам, давам всичко от себе си и много трудно някой може да ме победи, дори и да съм с една ръка, както се казва. Обаче много хора са се ангажирали с моето здраве. Полагат усилия, за да мога да съм добре и да продължа спортната си кариера. Да радвам още хората, да давам пример. И в крайна сметка, ако взимам решения въпреки тяхното неодобрение, един вид така се подигравам с техния труд. Винаги нещата ще са с едно наум. Моето желание е да участвам на всяко състезание. На мен това ми е тръпката, това ми държи пламъка.

- Как се промени вашият свят и живота, след като станахте олимпийски шампион? Идва ли ви малко в повече всеки да звъни да иска нещо от вас?

- Ако кажа, че не е така, ще излъжа. Това е част от живота на един шампион. Ти не може да искаш да бягаш от това нещо. Да, може някой път да си освободиш главата, да искаш да си починеш, но не трябва да се бяга от такива неща. Особено от хора, които искрено ти се радват и имат добри намерения към теб. Не можеш да бягаш! Иначе, да, вниманието е много, прекалено много. Човек не може да го понася постоянно. Изморяваш се, полудяваш дори в някои ситуации. Не се чувстваш добре. Изведнъж навсякъде, като минеш, всеки се обръща, гледа те. Трябва усмивката да е залепена, но ти днес не се чувстваш добре. Нещо ти се е случило лошо, плаче ти се примерно. И така, слагаш усмивката и трябва да си така цял ден. Никой не ти е длъжен да ти търпи настроенията. Но в крайна сметка това е животът на шампиона и така трябва да изглежда един шампион според мен. Също допускам като вариант, че мога да бъркам някъде. Всеки ден гледам да се подобрявам, тъй като много хора гледат от мен.

- Вие и психологически освен чисто като тежести побеждавате съперниците. Може би това ви беше тактиката и миналата година. Още от самото начало да ги мачкате убедително, така че на самата олимпиада да знаят, че ще им е много трудно да ви победят?

- След като скъсах ахилеса, в стратегията си вкарах доста мисъл. Още на Световната купа в Катар предната година всеки беше разбрал, че ми е скъсан ахилесът, и отивам на състезание. На него минава изхвърлянето, изпускам един опит. Ставам седми в движението. Обаче какво се получава? На тласкането 223 кг последен опит. Световен рекорд! Обръщам! Тези, които са ме победили, ме бият с 10 кг, аз ги бия с 12 в изтласкването. Това ме изкарва на първо място в двубоя. Представяте ли си това какъв удар е за тях? Те са отишли и са се подготвили вече първи да стават. Обаче както ме гледат, и осъзнаха, че не е майтап работата с мен. Това беше първият удар за тях. След това второ състезание - европейското първенство. Горе-долу в добра форма бях. Отново тотален разгром тогава на италианеца, въпреки че доста килограми свалях. Разболях се. То се видя на състезанието имах крамп, бях го поразкъсал малко бедрото. Тогава също имах моите си препятствия. Италианеца го победих наистина съкрушително. То и нямаше как. От цяла България напълнихме зала "Арена Армеец". Втори удар по италианеца. След това идва Световната купа в Тайланд. Не бях се изправил още срещу нито един китаец. Китайците и двамата много яки. Отиваме в Тайланд. Те вече ще се изправят срещу мен. Така се получава, че те са много яки, обаче и аз съм много як. Единият се обърка да ме гони на изтласкването. Победих го в изхвърлянето и си помисли, че на тласкането може да ме победи. Докато ме гони, знам, че той ще захапе, и вдигам заявките. Чиста непрофесионална грешка се получи, че изгорях целият и се наложи да облека повече тениски, понеже щангата ми каца на гърдите и е реотан. Бях много тежко изгорял тогава. Другите дори казваха, че няма да мога да вдигам на състезанието. Аз го приех с усмивка.

- Какво стана?

- Така се наложи да съм с няколко тениски, което ме спъна точно на рекордите. 224 кг изтласната щанга обаче ръкавът ме дърпа. Дърпа ми напред и два пъти я изпускам. Китаецът се обърка два пъти да мине на 226 да ме побеждава. Контузи си рамото. Не съм искал това нещо да се случи. Исках да го измори щангата психически. Не е хубаво никой да изпуска и да се проваля. Той тогава директно се лиши от участието си на олимпиадата. Казаха, че няма да участва на игрите. Другият китаец нямаше физическата възможност да ме победи. И в моята категория без китайци, като те, където ги има, са на първо място. Трудно е да се победят китайците. Там е много силна методика, държавна политика е спортът. Могат и да правят много проба-грешка заради многочислеността си. Когато попаднат на попадение, то наистина е танк. Така се случи, че и двата им танка в моята категория затънаха. Не успяха да участват на олимпиадата. Колумбиеца и другите ги размазах. Виждали ли сте голям, здрав мъж да плаче със сълзи. Аз на олимпиадата колумбиеца го разплаках. Много силно момче, между другото. Това е положението.

- Много хора не знаят за тази тактическа страна на щангите.

- Щангите са много интересен спорт, но да ви го разказва някой, който е вътре в огъня, докато се случва битката. Отзад да видите какво става. Надиграването с цифрите. Ние сме заедно пет дни преди това. Ти гледаш всеки един от тях кой какво прави, къде има проблем, как се чувства. Виждаш го и точно, когато се чувства, че е победител, секира. Когато разбираш играта, чувството е велико. Когато от твоя народ човек ги мачка навсякъде, пълни ти се душата. Човек без мечти не струва нищо. Нищо не може да го зарадва в този живот. А детето ти, като го види от малък това нещо, палиш пламъка в него. Отделно, че твоят пламък през това време не е спирал да гори. На мен ми се случвало деца идват при мен, снимат се с мен, прегръщат ме, разплакват се от радост. Те не могат да повярват, че това нещо е възможно. Това нещо знаете ли как ме кара да се чувствам? Направо ми дава хъса всеки божи ден аз да не спирам. Да правя нещата по най-добрия начин. Неща, които мразя, да ги правя, все едно ги обичам.