Челен опит от миньорския град: Перничани сами построяват "Стадиона на мира"

"Няма пари за нов стадион. Положението е сложно. Обещаваме да направим всичко по силите си. Възможностите са крайно ограничени. Ние ще се опитаме, но..." Наслушахме се на такива кухи фрази вече над три десетилетия и сега родният футбол е докаран до състояние на будна кома. Истината е, че спортът беше съсипан заради мързел и безхаберие, а не от липса на средства и едно от живите доказателства е историята на "Стадиона на мира" в Перник.
Съоръжението, което се използва и до днес, е построено с доброволен труд на хората от града през 50-те години на XX век. Включват се не само работници от предприятията, но и много ученици от местните училища. Икономическата ситуация в онези години е много по-тежка в сравнение със сегашната. Решението за построяване на голям градски стадион е взето през ноември 1951 г. Само 6 години след края на Втората световна война, която е разорила изцяло държавата, но ентусиазмът тогава е по-силен от трудностите. Провежда се специално събрание в големия салон на чакалня "Бели брег", на което единодушно се приема строителството на стадиона да се извърши с доброволен труд. В изграждането участват всички, които обичат спорта - ученици, миньори, металици, железничари. Това разкриват документи от пернишкия държавен архив, които "България Днес" издири.
Вестник "Народен Спорт" излиза със снимка и репортаж от строежа на пернишката арена на своята първа страница от 23 ноември 1951 г. Ето част от статията: "Повече стадиони, по-малко болници и болни" - усмихнато казва Ст. Миланов, служител в местната "Минна болница" пред "Спорт". - Чевръсто въртят лопатите кварталците от "Табана" и "Безистена", които, без да им ред, са дошли драговолно да помогнат в общия строеж на стадиона.
"Омръзна ми да гледам как нашите физкултурници се валяха досега по сгурията на игрището. Един път да довършим стадиона, та и такива като нас удобно да гледат, а не при всеки мач да висим правостоящи - заявява възрастен гражданин.
Тук има работници от Брикетната фабрика, рудник "Бигадир", учащи от ФЗУ при завод "Сталин", мъже, жени, младежи и девойки..."
За да бъде довършено съоръжението, се включват и Строителни войски. Капацитетът при построяването е 19 000 места, но трибуните често се оказват тесни да съберат всички перничани, жадуващи да подкрепят любимия си отбор. Откриването на стадиона, който първоначално носи името "Георги Димитров", а след това и "Стадион на мира", е на 30 май 1954 г. Първият изигран мач на новия стадион "Миньор" губи от ВМС с 1:2, но през годините арената се превръща в истинска крепост на "жълто-черните".
Столичните грандове мразят да гостуват на стадиона в Перник. И "Левски", и ЦСКА неведнъж си тръгват с наведени глави от миньорския град, но в момента стадионът в Перник плаче за ремонт. Такова е състоянието на повечето спортни съоръжения в цялата страна, включително и на Националния стадион "Васил Левски". Едно е ясно: Футболът в България ще продължи да потъва, докато не осъзнаем, че делото по спасението на давещите се е дело на самите давещи се. Точно както са направили перничани в средата на миналия век, за да вдигнат легендарния "Стадион на мира".
Англия гостува с Ходъл и Робсън
Младежкият национален тим на България посреща Англия в европейска квалификация на "Стадиона на мира" пред 12 000 зрители на на 5 юни 1979 година. Нашите губят с 1:3, а голът за родните "лъвове" е дело на перничанина Марио Вълков. На терена са изключителни футболисти, които след това се превръщат в истински звезди. Герба на България защитават Георги Димитров, Пламен Марков, Стойчо Младенов, Георги Славков... В състава на островитяните блестят вратарят на "Манчестър Юнайтед" Гари Бейли и бъдещите национали в първия състав Кени Сансъм (тогава в "Кристъл Палас"), Глен Ходъл ("Тотнъм Хотспър"), Брайън Робсън (тогава в УБА), Сирил Риджис (УБА), Лутър Блисет ("Уотфорд").
Сълзите на запалянкото
Запалянковците на "Миньор" са известни със своята вярност към любимия отбор, но през годините "жълто-черните" минават през много трудности. През 50-те години перничани записват поредица от пет загуби, а местният вестник помества стихотворение на покрусен привърженик. Сълзите на футболния почитател са излети в следните рими.
След петата загуба на "Миньор"
...Аз седя в централната трибуна.
Стадионът долу зеленее.
Паля пак цигара развълнуван.
Мача гледам... Пуша и беснея...
Изведнъж миньорци полетяват:
Пешо удря топката с главата...
Биската и Живко си подават...
Петьо бие... Удар във вратата!
Гол! Че втори... Трети и четвърти...
Пети гол... Печелиме! Победа!
Скачам и... гърба си понатъртвам...
Пак насън победите съм гледал.
Майка ми тревожно пак се кръсти,
като град сълзите й се леят,
моли се на Бога... Чупи пръсти:
- Помогни им, Боже, да спечелят,
тези футболисти опустели,
че сина ми няма мир в съня си -
губят те, а той горкият, жали!
Не яде и веждите си въси!
А след петата им загуба проклета,
майчице Марийо Магдалено,
поболя се здравата момчето,
ще загине младо и зелено!