Легендарният щангист Николай Пешалов: Отказах Наим от щангите

Кой е той

Николай Пешалов е един от големите български шампиони, които в годините на прехода отиват в друга държава. Когато печели олимпийската титла в Сидни, трябва да слуша хърватския химн. Пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" разкрива защо и как напуска България.

- Случилото се в Атланта, където останахте трети, ли доведе до замислянето ви за вашето бъдеще в щангите? На следващата година дори обявявате, че приключвате.

- Да, така беше. Следващата година европейското беше в Хърватия. След Янко Русев пак се беше върнал Иван Абаджиев за малко. Аз казах: "Отивам, ставам европейски шампион и стига толкова!". Взех златото и обявих, че приключвам. Като се разчу, че се отказвам от щангите, надойдоха да говорят с мен. Трябваше им треньор. Тук вече започнаха да стават неразбории във федерацията.

- Това ли е била причината да искате да се откажете?

- Не даваха заплати. Аз ако тръгна на лагер да ходя във Варна, нямам пари да се върна. Тук съм оставил жена и дете. Казах, че стига толкова и ще си търся късмета на друго място. Беше ми добре дошло, като ме поканиха от Хърватия. Сложихме картите на масата, договорихме какво и как ще се прави. Хареса ми офертата и се съгласих.

- Тогава не е ставало въпрос да се състезавате за тях, а само за треньор, нали така?

- Точно така. Като отидох треньор, една година нищо не съм тренирал. На втората ми се обадиха от немския клуб, за който вдигах преди това. Да се върна да участвам. Така и така бях в залата, какво ми пречи да започна да тренирам по малко. Започнах и то вече нямаше малко. Започнах да вдигам от цяла Хърватия, от всички категории най-големия резултат. В Германия вдигах резултати, с които ставах минимум втори на световно. Оттам вече ме попитаха дали съм съгласен да вдигам за Хърватия. Казах: "Какво ми пречи?".

- Но не е било лесно оттук да ви дадат разрешение?

- $50 000 платиха за мен, и то на европейското в София. В последния момент. Нашите искаха $350 000. Хърватите не знаеха каква е ситуацията и казваха, че са ме изгонили от България и за какво да дават толкова пари за мен. Преговори, преговори и падна сумата на $50 000. Точно преди да започне състезанието, около 1,5 ч., преди първите опити казах, че ако не платят, няма да изляза да участвам. Тогава президент беше Антон Коджабашев. Дойде и ми даде документ, че парите са платени. Това беше 2000 г., последна квалификация за олимпиадата в Сидни. Четвърта среща за мен с Наим. Севдалин Минчев вдигаше за България. На стълбичката бяхме трима българи с различни анцузи.

- Как се почувствахте, когато вдигнаха флага на Хърватия в София, обкръжен от Наим и Севдалин?

- Най-кошмарното състезание в кариерата ми. Точно защото го спечелих. В която и друга държава да беше, нямаше да ми е чак толкова тежко, колкото тук, насред София, да слушаш друг химн. Това е най-големият ми кошмар в цялата кариера. Тук много боли. Сълзите ти тръгват, не знаеш да се радваш ли от носталгия, от тежест. Но като съм отишъл там, в крайна сметка защитавам и моя си труд. За да участвам на олимпиадата в Сидни, трябваше да победя. Ако бях станал втори или трети, нямаше да взема квота.

- Стигаме до звездния миг във вашата кариера - олимпийските игри в Сидни. Имахте ли усещане, че ще спечелите златото?

- За това съм тръгнал. Като имаш всичко друго, се надяваш и гледаш единствено към това, което нямаш. А и бях много добре подготвен. Готвих се в България. Направих с националния отбор някое и друго контролно. Бях класа и половина над всички останали. Единственото, което можеше да ме спре от златото, не дай си Боже, беше по време на състезанието някоя контузия.

- Там е и последната ви среща с Наим Сюлейманоглу.

- За него това беше последното състезание. Той даже не остана да го догледа докрай. Не можах да разбера на това състезание какво стана. Той направи нула. Аз направих олимпийски рекорд 150 кг. Другите взеха да се оглеждат вече кой ще става втори и кой трети. Свалих от началната тежест, която бях заявил, и с първия опит на второто движение бях олимпийски шампион.

- Какво усетихте тогава?

- В началото нищо. Мислиш, че не е било чак толкова сложно. Състезание като състезание. Оттам вече, като се тръгваше из олимпийското село и започват да те пощипват за кадем, да се снимат с теб. Тогава чак на следващия ден започваш да усещаш какво си направил.

- На практика вие отказвате Наим Сюлейманоглу от щангите.

- Да, той повече не се появи. След състезанието не си говорихме, защото още не беше свършило и той си тръгнал. После от брат му Мухарем разбрах, че не е гледал изтласкването до края. Тръгнал за Мелбърн. След това, като идваше тук, по България сме се виждали. До края си говорехме с него без никакъв проблем. Съперници бяхме само на подиума. Преди и след това почти винаги заедно и приятели. Заедно сме израснали, как?

- Какво беше специалното в него?

- Природа! Господ си му дал добра техника, правилна тренировка и резултатите си вървят.

- Носите на Хърватия още един олимпийски медал в Атина. Там можехте ли да се преборите за златото?

- Това беше финалната ми олимпиада. Бях много добре подготвен и нямаше да им дам шанс да ме бият, обаче след последната тренировка в залата, като се качихме в автобуса за към олимпийското село, се наместих точно, където духа климатикът. И захапах от едната страна на кръста. До вечерта не можех да се наведа да си вържа обувките. Няма навеждане, няма изправяне. Пробвахме да изпукваме, но като е здрава мускулатурата, не поддава. Оттам едни басейни, вани, масажи. Мускулатурата омеква, кръстът не държи. Имах чувството, че като тръгна с щангата, и все едно тръгвам с подиума. Иначе бях много добре подготвен и за Атина. Резултатите, дето ги вдигах на тренировка, щеше да ми е по-лесно да стана олимпийски шампион, отколкото при една борба с Наим и Минчев. Имало е да стане. После започнах да се готвя за пета олимпиада. Един месец преди нея вдигах пак добри резултати. Тогава на рамото тръгна да ми се отлепва сухожилието от костта. Снимахме го, един професор каза, че ще се оправи. Аз като знам, че имам нещо в ръката си, 200 кг няма да сложа каквото ще да става. Казах: "Стига толкова!". И това беше.

- Кой е любимият ви спомен от състезание?

- Всяко състезание си е особено за себе си. Има разлика с другите. Когато станеш първи, от всяко състезание имаш някакъв специален спомен. Но олимпиадите са си олимпиади. Там няма какво друго да се каже.

- Какво ще кажете за Карлос Насар?

- Най-вече му пожелавам да бъде жив и здрав. Така да разсъждава и да има постоянство в тренировките, за да се избегнат контузии. Младо момче е и може да направи неща, които в България никой не ги е правил в този спорт. Уникален - и психически, и физически, и технически, с правилно мислене. Евала му! Дано да се опази от контузии, ще постигне много.

- Гъделичка ли ви да се завърнете в България като треньор?

- Смятам, живи и здрави, по-нататък във Ветрен да направя едно клубче. Ще видим дали има мераклии, но смятам, че ще има. Да видим какво ще стане.