Стилиян Петров в откровена изповед: Плакахме само веднъж

Стилиян Петров даде най-откровеното си интервю за борбата с левкемията и най-трудните моменти, след като е научил ужасяващата диагноза. Петров се разкри напълно пред рубриката "Голове в неделя" на Скай спортс. В неделя Стилиян, който в момента е в ремисия, ще преживее една изключително емоционална вечер. В негова чест на стадион "Паркхед" в Глазгоу ще излязат в демонстративен мач някои от най-големите звезди на световния футбол заедно с бившите му съотборници в "Селтик". Стилиян започва разказа си от момента, в който му прилошава по време на мача на "Астън Вила" срещу "Арсенал".
"Почувствах се леко уморен, мускулите ми не реагираха по обичайния начин - разказва Петров. - След мача се качих на автобуса и се почувствах изстискан. Казах на доктора, че нещо не е наред. Той ми премери температурата и беше добре - 37.8 градуса или нещо от сорта. Предстоеше ни мач с Челси. Докторът каза, че ще ме започнат на режим от антибиотици, в случай че съм пипнал вирус, за да съм на линия за следващия двубой. По онова време минахме през скенер на сърцето заради случката с Фабрис Муамба. Когато минаваш скенер на сърцето, обичайно имаш и кръвен тест. Изкарах го и всичко изглеждаше ОК. Следващият ден ни бе почивен и след него отидохме на тренировка. Докторите ми казаха, че са леко притеснени за моя кръвен тест, а аз отвърнах: ДДобре, няма проблемУ. Отидох и си направих нов кръвен тест, а те ме освободиха от тренировката. Разбира се, те знаеха какво се случва, докато аз си нямах и идея. След тренировката получих телефонно обаждане от доктора с молба да ида до болницата. Понякога си мислиш, че при съобщаване на лоша новина подхождат по-меко. Не, той просто седна и ми каза: ДМислим, че имаш левкемияУ. А аз отвърнах: ДКакво?!У. Останах в болницата. Жена ми бе на път за Лондон. Обадих й се да й кажа, че трябва да се върне и е нужно да говоря с нея. Тя дойде, седна до мен и попита: Обезводнен ли си?У. Отвърнах, че не съм. Тя попита: ДКакво има?У. Отговорих, че е едно от най-лошите неща, после й казах какво точно, а тя избухна в плач. Опитах се да бъда силен, но и аз се разплаках. След това й казах: ДЧуй ме, повече няма да плачем!У. Взеха ми костен мозък и ми казаха да се прибера вкъщи и че ще ми се обадят на другия ден към 11 часа, за да ми съобщят какво е. Това бе най-дългата нощ в моя живот. Не можехме да спим, чудейки се какво става. Семейството ми и аз минахме през наистина трудни времена, макар че имахме и забавните си моменти. Жестът с аплаузите Д19-а минутаУ в "Астън Вила" бе нещо изумително. Странното в тази ситуация е, че не знаеш какво ще се случи. Плашещо е, ала аз не бях уплашен. Рекох й: ДНе се плаши, не се тревожи - каквото има да става, ще става." Тя бе блестяща с мен, неотлъчно е до мен всяка минута."